ВЕГЕ ПРЕБРОЯВАНЕ
Начало > ВЕГЕТАРИАНСТВОТО > ВЕГЕ ЕСЕ / ИСТОРИИ > „Лупинг на благодарността”, или историята на един кос: интервю с радетеля на веганизма ДОНАЛД УОТСЪН, част първа

„Лупинг на благодарността”, или историята на един кос: интервю с радетеля на веганизма ДОНАЛД УОТСЪН, част първа

Интервю на ДЖОРДЖ Д. РОДЖЪР от 15 декември 2002 г.
Превод от английски: КАМЕН БАНКОВ
Ред. и коректура: РАЛИЦА БЛГОВЕСТОВА

Доналд Уотсън е основателят на Веганското общество в Англия и практически родителят на думата веган. Идва на този свят през далечната 1910 г. и си отива в мир на преклонните 95 години, няколко месеца след като ги навършва.

download

Джордж: Нека започнем с проверка на звуковото ниво, би ли казал няколко думи като за начало?
Доналд: Преди да ми зададеш каквито и да е въпроси бих искал да направя две кратки изявления, които считам за уместни.
Първото е, че аз, на солидната възраст от 92 години, говорейки като човек, пазещ ярки спомени от Втората световна война и дори отпреди това, може би изглеждам като един твърде овехтял говорител. Но самият факт, че все още съм тук, надскочил средната възрастова граница на живеене за повечето мъже в тази страна с близо 20 години, предполага, че в дългосрочния веганизъм се крие нещо – още повече при факта, че все още мога да се занимавам с всичките си любими дейности. Или поне с повечето от тях. Все още съм в състояние да изкачвам планини през хубавите дни, например.

Donald-Watson-vegan-founder

Прекарах целия си дълъг живот на практика без болежки и болести и без употребата на каквито и да е лекарства, било то конвенционални или алтернативни (дори без хранителни добавки с изключение на тези, които днес намират приложение в патентованите вегански продукти като соевото мляко и други), в резултат на което, надживявайки всичките си критици, сега съм дори по-пламенен веган, отколкото бях в началото! И съм дълбоко убеден, че ние сме на прага на нещо наистина грандиозно! Не искам да превръщам този встъпителен коментар в монолог понеже знам, че имаш доста въпроси към мен, но цялостното чувство, което изпитвам към веганизма, е голяма благодарност – по начина, по който аз го тълкувам. Това беше, което имах да кажа по темата.
И да пристъпя към другия ми коментар, който бих искал да бъде отразен. Мисля, че това е нещо от огромно значение за всички хора, които чувстват, че Човекът трябва да осъществи по-тясна и по-сърдечна връзка с останалата част от Творението. В следващата история се разказва за една дива птица, а случката се разви в непосредствена близост до оранжерията, в която се намираме в момента. Надявам се, че тези, които колекционират истории – необикновени истории за света на животните и дори, бих добавил, за тяхната благодарност към хората, ще се съгласят, че тя заслужава място във всяка подобна антология.
Скоро след като пристигнахме тук, през 1951 г., фасадата на тази тераса беше част от прекрасна непрекъсваща стена, опасваща тази и крайната къща. А в средната вила, където се намираме сега (и която трябваше да продам, за да мога да покрия всички разходи по преместването и т.н.) живееше една пенсионирана медицинска сестра, която умираше от рак. Тя попита мен и съпругата ми дали имаме нещо против ако си направи оранжерия, за да може да прекара последните си дни под слънчевите лъчи. Идеята никак не ни се понрави, не искахме да изгубим прекрасния прав участък стена на имота, но тъй като животът понякога изисква жертви, в крайна сметка казахме: „Добре, давай – съгласни сме.” Тя си построи своята оранжерия, но, струва ми се, така и не се порадва на слънчевите лъчи – почина скоро след това. Както и да е, оттук започна същественото.
В деня, след като оранжерията беше остъклена, аз плевях градината и внезапно попаднах на мъртва птица – мъжки кос, чиито полет по протежение на предната част на терасата изглежда бе пресечен от новата, коварно невидима, стъклена конструкция. Погребахме птицата и не мога да си спомня дали беше на следващия или на по-следващия ден, но във всеки случай много скоро след това заварихме край оранжерията още един кос, само че този път женски – кафяв на цвят. Лежеше на същото място, не беше мъртъв, но в много тежко състояние едното око висеше навън, закачено за нещо като миниатюрна тръбичка – висеше на три-четири сантиметра от лицето. Предполагам, че болшинството хуманисти биха счели за адекватно просто да отървем малкото създание от предсмъртните му мъки, но аз и жена ми никога не бяхме убивали каквото и да е, затова занесохме птицата в оранжерията, поставихме ѝ чинийка с вода и затворихме вратата, така че вътре да не може да проникне хищник. Бяхме сигурни, че на сутринта ще я намерим мъртва. За наша огромна изненада обаче, тя стоеше на крачката си, а окото се беше прибрало обратно в очната кухина! Отворихме вратата и птичката отлетя. Но това все още не е краят на историята – най-важният момент все още предстоеше. Няколко дни по-късно жена ми простираше дрехи на въжето, което стигаше до долния край на моравата. Същата тази птица прелетяла успоредно на въжето и, минавайки покрай жена ми, снижила полета си. Дороти веднага ми разказа – смяташе, че птицата бе запомнила какво сме направили за нея и това бе едно своеобразно „благодаря”. Но дори и това не е краят, защото случката се повтаряше периодично. Съпругата ми не простираше пране всеки ден, но когато го правеше, този женски кос, който живееше някъде из градината, се появяваше и изпълняваше своя малък „лупинг на благодарността” прелитайки до нея. Макар да знаехме, че птиците, а и всички живи същества, притежават чувства, бе същинска новина за нас, че една птица, при това дива, може да демонстрира признателност. Оттогава все се сещам и мисля за това. Може би именно нещо подобно е причината личности като свети Франциск да са имали толкова съкровена връзка със създанията, сред които са живяли. Струва ми се, че за да съм отдал дължимото на историята, това трябва да бъде отразено, дори и в по-съкратен вид от текущото ми описание. Е, намираме се на мястото на
събитието! Беше ето онзи прозорец там!

Джордж: Тук е Джордж Роджър, записващ интервю с Доналд Уотсън в неделния следобед на 15 декември 2002 г. Това, което току-що чухте, бяха думите на Доналд, които го помолих да каже за проверка на звуковото ниво, но са толкова обаятелни, че просто ги оставих да се леят. Сега ще започнем същинската част на нашето интервю.

Джордж: Къде и кога си роден?
Доналд: Роден съм на 2-ри септември 1910 г. в Мексбъроу, Южен Йоркшир.
Джордж: Разкажи ми за семейството си.
Доналд: Баща ми беше директор на голямо училище в близкото селище Денъби Мейн. Започнал е от нищото – бил е бедно фермерско момче, живеещо на три мили от града, но с упорит труд и учение е успял да се издигне до този пост, струва ми се на около 30-годишна възраст. Въпреки че беше добър родител във всяко отношение, той не отстъпваше от ортодоксалните си принципи за нищо. Затова аз отраснах в семейство, което сервираше месо на масата си, ходеше на църква и което възпитаваше в морални устои децата си (брат ми, сестра ми и аз). Учеха ни, че никога не бива да крадем и да прегрешаваме, но можем да ругаем, ако така ни дойде отвътре, при условие обаче, че чуем баща ни да ругае преди това, което така и не се случи. Това в няколко думи е семейният фон, с който отраснах. Бих могъл да напиша цяла книга по темата, но кой ли би проявил интерес към нея тези дни, когато хората живеят ден за ден, постоянно притиснати от икономически проблеми, опипвайки периодично тук-там тялото си заради евентуални натрупвания, които не би трябвало да са там, поставяйки под въпрос всичко традиционно, особено що се касае до предписанията на религията като това да бъдеш верен, честен и да имаш добро име. Не знам дали по-нататъшните въпроси ще засягат темата, но тя е слабо свързана с веганизма, който, предполагам, е основната тема в нашия разговор.

Джордж: Все пак би ли искал да кажеш още нещо за своето детство?
Доналд: Ето една история – ще я изложа съвсем накратко, за да не ни отнеме целия следобед.
Предполагам, че съм бил едно от милионите деца, отраснали в подобна на моята атмосфера. Един от най-ранните ми спомени е как прекарвах ваканциите в малката ферма, където е роден баща ми. Беше стопанисвана от баба ми и нейния син Джордж, който бе по-големият ѝ син и като такъв се явяваше наследник на фермата. Първите ми впечатления от тези ваканции бяха същинско блаженство. Като дете, живеещо в града, да бъда заобиколен от толкова много интересни животни бе голямо преживяване. Имаше едър впрегатен кон, който теглеше плуга. Имаше един по-грацилен кон, който пък теглеше двуколката – в онези дни тя бе аналогът на съвременните автомобили и превозваше баба ми до местните пазарища, където продаваше произведените от нея масло и яйца. Спомням си още кравите, прасетата (овцете пък не бяха във фермата – те живееха в полето, отдалечени на стотици ярдове), кокошки, петел, две котки, кучето на фермата – Роувър… Всички тези създания бяха за мен като врата към един нов свят и всяко от тях имаше свое специално място в него: едрият кон дърпаше плуга; по-дребният дърпаше двуколката и каретата, която бе по-голямо превозно средство, способно да побере поне половин дузина дами, запътили се към пазара всяка събота, заедно с тяхното масло и яйца. Кравите даваха мляко, кокошките снасяха яйца, а петелът пък беше един доста ценен будилник – по онова време обаче все още не осъзнавах другата му функция!
Знаех, че овцете дават вълна, останал съм с наситено от блаженство впечатление от тях – особено след като баба ми позволи да асистирам при правенето на маслото. Обръщах буталото и когато тя оформеше маслото на малки рула, готови за пазара, като ги поставеше върху парче плат, ми позволяваше да развъртя малката джаджа. Тя имаше някакви форми на листа, гравирани на колелото, които се отпечатваха върху рулцата масло. След това мътеницата бе поставяна в отделен съд, смесвана с останалите отпадъци от кухнята и заедно с едро смляно брашно бе давана на прасетата. Впрочем, цялата ферма и всички нейни прилежащи постройки, както научих впоследствие, е била създадена няколко поколения назад във времето от мой праотец. Той е имал шест дъщери, които са направили тухли от местна глина, примесена със слама, и са ги изпекли на голям горски огън. Моят пра-пра-прадядо е проектирал всичко – без разрешение за строеж, разбира се, просто не е било нужно в онези дни. Бих могъл да начертая схема на фермата сега и, честно казано, не бих могъл да открия недостатъци от гледна точка на функционалност.
Тоалетната беше старомодна работа. Бе изцяло от дърво, с издълбан в земята клозет и повдигната секция, с два отвора на върха, плюс една по-ниска, с три отвора – тя бе предвидена за деца. Отпадъците, които се натрупваха там, биваха периодично изривани изотзад от моя чичо Джордж, след което наторяваше с тях даден сектор от градината – не този, където реколтата беше отглеждана в момента, а такъв, който ще се използва за тази цел през идните години. От екологична гледна точка тази методика е доказала ефективността си през вековете в десетки хиляди малки стопанства, където, по мои преценки, три четвърти от населението на тази страна и вероятно на други, са устроили живота си.
Така и не можах да поставя прасетата в цялата картинка – не разбирах какво точно дават тези животни. Всички други даваха по нещо, изпълняваха някаква роля, но не виждах какво биха могли да правят те. А изглеждаха толкова дружелюбни същества – бяха обикновено две на брой, винаги радостни да ме видят и благодарни буквално за всичко, което им се хвърлеше за ядене в кочината. В крайна сметка настъпи денят, в който нещата ми се изясниха. Една сутрин слязох на долния етаж за закуска и заварих баба ми заедно с още две жени, които не бях виждал дотогава. Бяха погълнати от някаква работа – загряваха огромно количество вода на огъня, тава след тава. За какво ли беше всичко това? След малко двама мъже пресякоха пътечката пред кухненския прозорец, носейки нещо като рамкова подпора, с ръкохватки на всеки край, и я поставиха до кочината. Не мина много време и едното от прасетата срещна гибелта си. Никой не направи опит да ме задържи настрана от сцената – аз просто отидох там обзет от любопитство. Целият процес, от началото до края, се е запечатал здраво в съзнанието ми, заедно с всички предсмъртни писъци на животното, и то само на броени футове от мястото, където стоеше неговото другарче. И тогава, когато прасето най-после издъхна, жените излязоха една след друга от къщата, носейки кофи с онази вряла вода и ощавиха тялото му – цялата му четина беше премахната.
Това, което ме шокира най-много, наред с всичко останало, бе, че моят чичо Джордж, за когото имах високо мнение, участваше в касапницата. И може би именно това бе повратната точка, в която реших, че фермите, в комплект с чичовците, трябва да бъдат преразгледани и преоценени. Не бяха това, което изглеждат на пръв поглед в очите на малко, неинформирано дете. Оказа се, че цялата тази идилична картина не е нищо повече от затворнически блок. Затворнически блок, където дните на всяко същество продължават до момента, в който то вече просто не е необходимо на хората…
Мога да говоря още дълго за преживяванията ми във фермата. Помня как по време на жътва, когато нивата трябва да бъде окосена, хората обикаляха с косите си из нея и ги разтваряха, за да разчистят пространството до плета, така че конят, който тегли вършачката, да може да се движи без да тъпче царевицата. И тогава се появи комбайнът – чух, че имало нова машина, която можела автоматично да групира стръковете слама в снопи и да ги разхвърля по полето. Моят чичо обаче не бе достатъчно заможен, за да си позволи подобен лукс, и затова бе принуден да кара по стария начин. И докато вършачката се движеше в кръгове, смалявайки царевичното поле все повече и повече, фермерите постепенно прииждаха с техните пушки и заставаха наоколо. Зайците, подплашени от безмилостното унищожение на прикритието им, се скупчваха в центъра на полето и когато усетеха, че вече няма място за отстъпление, се втурваха стремглаво напред и, естествено, ставаха лесна мишена.
Списъкът не свършва дотук обаче – ето още един аспект на идиличното семейство, който започна да се руши в представите ми. След жътвата сноповете царевица биваха нареждани на куп и фермерите насочваха всичките си надежди към това да има ясно небе през следващите два-три дни, така че реколтата да не се намокри и да не покълне. През това време тя трябваше да бъде преместена под навес възможно най-бързо. Навесът се изграждаше върху основа от стари дървесни клони и дънери и когато най-накрая биваше завършен, започваха да го покриват със слама – разбира се, с много по-малко прецизност, отколкото се влагаше в една къща, но в онези дни нямаше и пластмасови листове. Та въпросният навес беше същински рай за мишките – предлагаше им топлина, храна и защита от хищници… или поне до деня на вършитбата. По това време те всички вече бяха създали потомство. И тогава, докато сноповете царевица биваха разцепвани и хвърляни във вършачката, всички присъстващи вземаха пръчки и започваха да избиват мишките, скатани в гнездата си.
Казвано ми е също, че в старите дни едно от националните ястия в селските райони е било пай с месо от врабчета. А причината да бъде толкова популярно именно там е, че месото можело да бъде добито с максимална лекота – достатъчно било само да се постави мрежа около някоя сламена купчина и, изхвърчайки рязко, врабчетата били убивани. Така се събирал нужният брой врабчета за отрицателно време.
Историята продължава до днес, до нашата модерна цивилизация. И ето как в една доста крехка възраст стигнах до заключението, че ако искам да допринеса за човешкия прогрес, трябва да следвам любимия на учителите лозунг: „Винаги може по-добре.” Това бе и положената основа за начало на Веганското общество. Е, разказах една малка част от историята, а тя продължава и след завръщането ми у дома, където живях цели 21 години. През цялото това време не чух дори дума нито от родителите си, нито от моите баба и дядо, нито от 22-мата ми чичовци и лели, 16 братовчеди, учителите ми или пък пастора относно каквито и да е евентуални задължения към онова, което религиозните хора наричат „Божие творение”.

Джордж: Значи това е било твоето детство. Би ли искал да продължиш и да ни разкажеш за юношеството си и навлизането ти в живота на възрастните?

(следва продължение)
Втора част от интервюто виж 
ТУК.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.Задължителните полета са маркирани *

*

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.