Двата затвора на обществото

Говорили сме за толкова много неща – от стопанисването на градини и пермакултура до езотерика и духовни учения, имащи пряко отношение към природосъобразното хранене, но днес искам да ви запозная с нещо малко по-различно. То принадлежи на една много специфична зона, която аз лично наричам „ръба на системата“. Там човек е принуден да се прости с общоприетите тенденции за успешен живот и щастливи дни и да премине в особено гранично състояние, поставящо го на предела на неговите физически и психически сили. Да замени светлината с мрак, поемайки по коридорите на загадъчен лабиринт, за да стигне до място, което дори не е предполагал, че съществува. И именно тогава да разбере, че всичко това му е дало много. Не само твърдост и личностно израстване, а и още нещо, което сякаш трябва да бъде споделено с целия свят. Ново познание. Нов поглед върху реалността. Опитност, имаща потенциала да променя мирогледи и да разтърсва съдби, да предизвика цялото статукво, ръководещо обществото. Идва ред низвергнатият боец от сенките да се изправи гордо, за да приеме новата си длъжност – на лидер, готов да извиси гласа си и да отвори очите на другите за онова, което е оставало скрито.
Бих искал да върна лентата назад преди началото на изложението. През октомври 2009 бях поканен на рожден ден. Моя приятелка навършваше пълнолетие. Впрочем, не мислех, че въобще ще ме покани, тъй като се бяхме скарали известно време преди това, но ето, че телефонът ми звънна в късния следобед. На масата се настаних до едно тихо, меланхолично момче. „Камен, приятно ми е.“… „Деян.“ – отвърна той, срамежливо подавайки ръката си. С напредването на вечерта бариерите като че ли постепенно паднаха. Деян стана по-общителен, започнахме да обсъждаме различни неща, дори направихме малка разходка из околните пресечки. Оказа се, че живее в нашия квартал, съвсем наблизо. Вероятно всеки от вас е изпитвал онова особено чувство, което ти нашепва, че съдбите на теб и човека насреща ще се преплетат.
А сега ми позволете да натисна „превърти напред“. Намирам се в столицата, на гости при едно приятелско семейство. Излежавам се на дивана в седем сутринта преди да тръгна по задачи. Телефонът ми звъни. Обзема ме неприятна мисъл още преди да вдигна. В ранния следобед отново съм в Бургас. Още се опитвам да възприема какво всъщност е станало. Пред мен е ситуация, която ме принуждава да вляза в ролята на арбитър и да отсъдя процент от вината на всеки от участниците – извършителят на убийството, убитият и… ябълката на раздора. И тримата мои познати. Но как бих могъл? Кой може да постави в рамки цялата плетеница от човешки взаимоотношения, излизащи далеч извън възможностите на обективния анализ. С Деян се бяхме видели за последно преди два месеца. Сега лежеше в ареста, очаквайки началото на делото. Гергана не можеше да се съвземе от шока. Относно Георги – исках да изкажа съболезнования на семейството, исках и да присъствам на погребението, но за болшинството опечалени вероятно щях да бъда просто натрапник, пряко свързан с фаталното момиче и умопомраченото ѝ бивше гадже, чиито неизяснени отношения са станали повод един млад живот да бъде пречупен. Исках да помогна на всички, но не виждах начин. Знаех обаче със сигурност, че един от тях ще има нужда от моята дългогодишна подкрепа.
Сигурно ще попитате защо озаглавих статията така. Знаете ли, колкото и парадоксално да изглежда, комуникацията между нас двамата се задълбочи след като той попадна зад решетките. С преоткриването на хартиените писма открихме и редица теми на разговор, които навън оставаха или недоизказани, или напълно незасегнати. В течение на километричната ни кореспонденция у мен се заформи тази интересна философска концепция – за осъзнатия и неосъзнатия затвор, за затвора като метална и ментална конструкция, за самото значение на думата затвор и личните понятия, които влагаме в нея. Приканвам ви, драги читатели, заедно да се впуснем в пътешествие из превратностите на съдбата, за да достигнем до ново разбиране на обществото, в което живеем. И така, давам думата на Деян!

К: Нека започнем с няколко уводни думи. Представи се, кажи нещо за живота си преди да се озовеш тук.
Д: Привет на всички, казвам се Деян Емилов Димитров. Роден съм на 9-ти февруари 1991 година в град Бургас, където израснах и завърших средното си образование. Животът ми протече по равно на две места – в апартамента, където живееха родителите ми, и в къщата на дядо, намираща се в близост до центъра на града. И на двете места съм получавал нужното ми внимание и обич, но дядо ми успя да изгради у мен водещата, авторитетната фигура в семейството. Училищните ми години минаха трудно от страна на социализация. Да, вписвах се в колектива, но трудно допусках някой до себе си, а да търся познанства извън класа бе просто невъзможно. Описват ме като саможив, меланхоличен и само сред позната среда мога да разгърна пълния си потенциал – нямам нужда от тълпи и шум, както е прието за модерния човек.

К: Разкажи ни в общи линии за фаталната нощ и последвалото дело.
Д: Този въпрос ме връща повече от четири години назад. Навечерието на 3-ти срещу 4-ти август 2011 година. Никога няма да забравя тази дата и как да я забравя, когато станах причината един живот да приключи. Някакси не ми се иска в това интервю да товаря читателите с емоционални проблеми и драми. Ще се постарая да отговоря накратко. Ако има по-голям интерес от читателите как за броени минути човек губи себе си и целия си досегашен живот, бих дал по-обстойно интервю, касаещо този проблем.
Истината е, че винаги съм гледал на живота твърде сериозно, това бе и причината късно да открия любовта. Към края на връзката бях просто черупка, чиято душа се рее между агонията и реалността. Мечти нямах от години, а желанието ми да сложа край на живота си бе достигнало исполински размери. Бях проектирал всичко върху Гергана – живот, щастие, любов, екстаз, мечти, душата си… и когато опитвах да градя отново нашата вълшебна приказка, с парчета от лицемерни и жестоки лъжи и надежди, се появи крадец, който се опита да отнеме всичко, което имах. Случката се разигра пред къщата на дядо ми. Едва на делото разбрах, че не друг, а Гергана е извикала момчето, и то по такъв начин, с такива думи, които да станат подбуда той да дойде и да предизвика скандал. Дали съжалявам? Разбира се! Надявам се, когато съдбата ми се усмихне, до мен все още да има хора и за тях да не съм просто „убиецът“!

К: Вероятно е било голям удар за теб да попаднеш сред напълно непозната, враждебна среда, откъснат от старото си ежедневие. Малко е нелепо да ти задавам въпроса дали си се адаптирал, затова ще попитам само – как минава един твой ден в затвора?
Д: По този въпрос мога да изпиша листове. От една страна материалната база е в ужасно състояние. Няма санитарен възел в помещенията, където спим, а вечер сме заключени, без достъп до тоалетна. Нуждите се облекчават в кофи – нещо недопустимо за мен, щом България претендира за европейски статут. Оттам и всичко останало – медицинско обслужване, легла, дюшеци, храна, ВиК и ел. инсталация. Тръбите постоянно текат, включително и отходните. Делиш помещенията с хлебарки и плъхове, а в една от годините имаше и напаст от дървеници. Когато влязох в затвора имаше практика да се слагат три легла едно върху друго, като последното е на повече от 2 м от пода и на 60 см от тавана, а в пика на пренаселеност сме живели 18 души на 18 кв. м. Другото, което много ми тежи, е отношението. Рядко се намира с кого да разменим две нормални приказки. Обичайно тук се приказва за наркотици, проституция, кражби, грабежи и повърхностен секс. Тук живеят хора без морал, които, останали „на сухо“, са готови да посегнат и на старица. Най-тъжното е, че и самата администрация не предприема мерки за твоето поправяне, а точно обратното, опитва се да те отчая и да върши колкото се може по-малко работа. Отдавна съм изгубил желанието за активен спорт, което е в минус, а си уплътнявам времето с четене и писане на лично творчество, както и в борба със системата. Отскоро съм включен в доброволен труд, а трудът е свобода. Два работни дни (16 часа) ти намалят присъдата с ден.

Почувствах се веднъж като поет,
взех мастилницата и перото
за старата любов да пиша аз сонет.
Но грешка бе това, защото
сърцето отдавна от болката е променено,
студено като речен камък.
То не иска да си спомни – отхвърля ужасено
тръпката родена от любовен пламък.
Затова и мойте рими бяха все тъжни,
търсещи смъртта. Подобно Шекспирови –
героите умряха, за да се запази чиста любовта.

– Деян

К: Изненадах се, когато в едно от писмата си ми спомена, че си направил кардиналната стъпка, правеща те член на вегетарианската общност. Това предполагам ще развълнува читателите. Би ли ни разказал какво точно те накара да извършиш тази промяна и доколко сегашният ти социален статус допринесе за решението? Също така, като какъв точно тип вегетарианец се класифицираш, понеже, както вероятно знаеш, съществува цял списък на хранителните режими.
Д: Ще си позволя да се върна малко по-назад във времето, когато от мен са излизали думите: „Аз без месо не мога.“ В моето семейство връзката човек-природа винаги е заемала водеща роля. Макар и месоядни, близките ми, в това число и аз, винаги сме се отнасяли с нужното уважение към света и неговите твари. Помня, когато се събираше подписка за инкриминиране на жестокостта към животните. С майка ми, която поддържаше връзка с организацията Приятел на животните, отделихме няколко часа в събиране на подписи. Отделно от това, аз самият съм взимал отношение в онлайн дискусиите на други организации. Най-голямата може би е Green Team Bulgaria, председателят на която съм виждал да дава интервю и за новините на БТВ. Дразнех се, че всички акции се провеждаха все в столицата, а в родния ми град не се случва нищо и дори опитахме с две девойки да направим бургаски клон, но без успех. Именно тогава съм кореспондирал с другите по тема вегетарианство – за плюсовете и минусите, включително за въпросните необходимости за организма от протеини и омега-3 (всичките от които все пак се намират в различни семена, ядки и водорасли). Знаете ли, имам чувството, че тогава тялото ми само търсеше месото, може би поради това, че не наблягах на пресни плодове, а на различни сладки изделия и фабрикати, пълни с консерванти и Е-та. Сигурно се питате какво ми е било отношението по това време към веге обществото? Винаги съм бил приятелски настроен. Все пак, това си е личен избор на всеки човек и аз нямам правото да го отхвърлям. Може би единствено съм против вегетарианци, които се опитват да налагат възгледите си, но с облекчение мога да заявя, че от тези, които познавам, такива няма. Не одобрявам налагането, било то в религията, учението, спорта или начина на живот. Споделяне, съвет и подкрепа – да, но не и налагане, тогава се губи красотата на начинанието и то се опорочава, макар да е добро. А отделен въпрос е, че правилното за мен може да е неправилно за друг.
Когато влязох в затвора имах много свободно време да се занимая с четене. Включително и на списания, каквото е наследникът на Наука и техника / Космос – Списание 8. Екипът предоставя на читателите множество алтернативни източници на храни, методи за каляване на здравето и енергийни техники. До голяма степен на тях дължа ограмотяването си в областта на вегетарианството. Така през 2012, когато процесът още не бе приключил, в мен се породи мисълта да стана вегетарианец. Но как? В затвора няма никакви условия. „Господи, помогни ми да изляза по-рано!“ Участта ми ме отведе в затворническата психиатрична болница в град Ловеч. Там дочаках края на делото си и, добре упоен, се завърнах в Бургас. Досегашният ми престой в този затвор бе в т.нар. зони с повишена сигурност, където си заключен в едно помещение по 20 часа от денонощието. Там си в килийка два на три метра с друг подсъдим за убийство, а в зоната бяхме всичко на всичко 18 човека. Вече, като осъден на 13 години, бях разпределен по отрядите, където по 18 човека бяхме на 18 кв. м. Близо сто човека, разхвърляни в шест килии. И това бе ВИП отрядът. Така до края на 2013 се нагледах на много повърхностни персони, лишени от елементарно духовно съзнание, лишени от чест, лишени от неудобство, състрадание и без ни най-малък потенциал да желаят да се поправят. Неприязънта ми към месото растеше и последните месеци дори го раздавах на седящите до мен. Консумирах само каймата и производните от нея, но това сякаш не стигаше. Усещах вътрешно, че трябва да направя последната стъпка – да се отрека от него. Отвращаваше ме, да, точно това е думата. Наблюдавах как очите на затворниците алчно гледат на кой в чинията има някоя и друга пилешка кожа в повече, гледах как лакомо и ненаситно се тъпчат, как обират кожите от чиниите на „баровците“ и от казана, след раздаването на храната. Срамувах се, че съм човек, срамувах се заради всички тях и в началото на 2014 се зарекох – няма да ям месо и яйца. Намерих покой. Сега вече можех да се насладя изцяло на онези храни, до които бях ограничил менюто си.
За мен млякото е естествен/природен източник на храна, създадено именно за тази цел. Ненапразно кравата е свещено животно в Индия, а впоследствие разбрах, че йогите, дори и в най-строгите си постове, включващи предимно сурови плодове и зеленчуци, не изхвърлят този продукт. Тук бих искал да дам една идея за размисъл на отхвърлилите млякото от менюто си и ползващи соевото мляко като негов заместител. Соята в естествения си вид, дори да не е от ГМО модификациите, напомня много бобовите растения. Каква преработка минава и какви Е-та вкарват в нея, за да заприлича на мляко? Борбата с изкуствените храни е достатъчно обширна тема, която сама по себе си заслужава отделен материал. И така, бях решил да се докажа пред себе си. Една година не просто не консумирах месо и яйца, а стриктно четях етикетите на сладките изделия – дали не съдържат яйчен меланж или белтък. Отказах маргарина, отказах степчетата и газираните напитки, последните с много малки изключения. Забраних на майка да ми носи и сладки неща, с изключение на плодове. Да си призная, дори достигнах леко маниакално състояние. Тук се лишавам от толкова много неща, че реално парче кекс, съдържащо яйчен меланж, или чашка кола с аспартам веднъж седмично няма да са пагубни. Човешкото око се изкушава и поне пред себе си се доказах, така че въпреки редките ми консумации на някой десерт, съдържащ яйца на прах, не се определям като ово-лакто вегетарианец. Решил съм да не консумирам яйца и когато средата ми го позволи, ще премахна и тази незначителна частица от тях. На този етап не считам, че млякото и млечните изделия са продукт, който трябва да отхвърля. Същото е отношението ми и към пчелния мед, отново създаден от природата за храна. В това число за мен са и гъбите. Те от своя страна са много интересна тема на разговор, защото заемат отделен клас в биологията, като не са нито животни, нито растения, а за полезните им качества са писали още древните китайци. Много бих искал да чуя какво е мнението на един експерт във веге обществото за меда и за гъбите. Тъй като във въпроса си спомена думата „режим“ – личното ми мнение е, че изцяло вегански период е задължително да се прави през годината. Религиите ненапразно имат пости – нещо, което не съм спазвал досега. А личното ми мнение е, че трябва да има и дни изцяло на вода.
Тук идва моментът, когато ще разкажа и за епичната битка с ръководството и институцията. В началото получих персонално от всички нива в затвора категоричен отказ. „За един не можем да готвим.“… „Оправяй се както можеш.“… „Тука да не си на хотел!“… Всеки месец пишех молби до началника да обърне внимание, но без резултат. Това отношение не ме отказваше, а точно обратното, още повече ме нахъсваше да продължа. На обяд ядях предимно сух хляб, а порциона го пазех до вечерта, за да го разменя за още една вечеря. Ако ще и пълен глад – реша ли нещо, не се отказвам. Сезирах главна дирекция, като контролиращ орган, с жалби. Първата остана без отговор, втората намекнаха, че трябва да се обърна към медицински център. Слязох тогава до там и отговорът, който получих, гласеше следното: „Глупости! Няма вегетарианско меню, главният директор се чуди как да се отърве от теб!“ Обърнах се отново с молба до началника, като цитирах отговора на Главна дирекция и отговора от медицински център. Така, след като за пореден път нямаше отговор, се стигна до третата жалба, след която на 17-ти октомври, цели 8 месеца и 17 дни по-късно, получих първия си вегетариански порцион… По това време в кухнята работеше крайно неквалифициран персонал. Често забравяха да ми сготвят и ми хвърляха по кофичка кисело мляко и колкото повече си мълчах, толкова повече се отпускаха. Отново жалба до началника и положението се стабилизира. Знаете ли, най-големият проблем е, че тук си мислят, че щом няма месо, няма проблем варивата да са сготвени в животински бульон. Няколко пъти съм хващал такива порции и тази година (интервюто е взето в края на 2015-та – б.ред.), когато юни месец опитаха да се изхитрят за пореден път, направих 40 дневен „глад“, тъй като веднъж месечно имам право на 5 кг плодове и 5 кг суха храна. Свалих значителна част от теглото си, но поне началникът, който също е вегетарианец, слезе лично в кухнята да ги скастри. След този случай до скоро ме гонеха паранои, че умишлено продължават да ми готвят с животински бульон, но засега изглеждат наред нещата. В общи линии не търпя негативно отношение от другите затворници. Проблемите се състояха в разчупването на системата и в началото, че трябваше да се създаде един изцяло нов порцион, но след смяна на персонала в кухнята „новаците“ застъпват на новия ред и ако им се обясни правилно, че бульонът също пречи на вегетарианците, няма проблеми. Освен мен се появиха и други вегетарианци, но подбудата при тях е разликата в качеството на храната. Значително по-малкият по обем порцион се различава коренно от основното меню. Тук не се изразих правилно, хах – храната като количество, стигащо до затворника, е същият грамаж, че дори понякога и повече, но вегетарианското количество за готвене е по-малко и съответно се получава по-вкусно. Така, благодарение на чревоугодието, вече не съм единственият вегетарианец, но съм горд, че промених историята в затвора на Бургас.

К: Определено си записал името си в историята. Уверявам те, че твоята лична борба е от особен интерес за вегетарианската общност с яркия си пример. Мнозина са кръстосали шпаги с институциите в опит да извоюват правото да им бъде предоставяно индивидуално меню в  заведенията с обществен бюджет. Неотдавна например се събираха подписи за осигуряване на възможност да се избира веге-меню в детските градини. От лични впечатления ми е добре известно, че този начин на хранене и цялостна философия все още срещат голямо неразбиране и съпротива, водейки след себе си явна или прикрита дискриминация. И това съвсем не се изчерпва в границите на нашата родина. Но твоят опит е красноречив пример как и в тежки условия, когато си напълно обезправен от вината си, волята на човека все пак може да преобърне статуквото и да донесе положителната промяна. Може би вече отговори директно или косвено на следващия въпрос, но, според теб, до каква степен вегетарианството играе роля в духовните търсения и израстване? И по-специално, каква роля играе в твоите лични духовни търсения? Затворът е място, където този аспект неминуемо излиза на преден план, тъй като човек почти изцяло прекъсва връзката си със света. И когато е лишен от благата на познатото ежедневие, той обръща поглед навътре в себе си. Поне част от затворниците – не говоря за онези закоравели престъпници, които броят всеки ден от присъдата си с мисълта как след това отново ще вършат същото.
Д: Много интересен въпрос. Преди всичко вегетарианството трябва да е личен избор и да си готов за тази стъпка, както физически, така и психически. То е една идеална симбиоза между дух и тяло и съм категорично против насилственото му приемане. Убедих се лично как тази промяна може да настъпи у всеки, но не всеки е готов за нея. И конкретно по темата каква роля играе вегетарианството при духовното развитие. По принцип, едното няма директна следствена връзка с другото. Познавам вегетарианци, за които духовно е дума без реално значение, както и месоядци, които са извисени и изповядват високи морални принципи. Факт е обаче, че човек колкото повече се развива, толкова повече гледа да се изчиства на всички нива – да избягва пороците, да се храни правилно, да спортува, да избягва фармацевтиката. При хората се развиват милосърдието и състраданието и, стремейки се да заобиколят негативното максимално, да отхвърлят насилието и жестокостта от своя живот, решават да станат вегетарианци. За мен това е правилният път – на първо място стои личното желание на човек да се извиси, което довежда до положителните промени в неговите навици, а не присъединилият се към веге обществото, заради мода или нечие мнение, да се очаква да прогресира в тази насока. Това е според мен ролята на вегетарианството в духовното извисяване – подпомагаща, вторична, а не водеща. Каква роля играе обаче в моето израстване? Не съм сигурен, но съм щастлив, че приех тази промяна. Щастлив съм, защото се освободих от част от напрежението, изчистих се от излишните токсини и в някои отношения емпатията и вътрешното виждане, така нареченото трето око[1], се изостриха. По-лесно усещам бъдещето преди да се е случило и по-точно го предвиждам. Не знам дали ще имам по-голяма полза от затвора.

К: Във връзка с това, говорейки за вегетарианството и обществото, бих искал да знам, Деяне, каква е твоята визия за бъдещето. Ще играе ли вегетарианството ключова роля в него или ще си остане странично явление? Ако пък приемем втория вариант, то считаш ли, че човечеството ще плати висока цена за неговото пренебрегване?
Д: По този въпрос са давали мнение не една персона от научните среди. Американското географско дружество (National Geographic) дори посветиха цяла година, 12 броя, засягащи този проблем. Доказано е, че отношението на СО₂, което се отделя от животните и площта, която заемат, спрямо единица продукт, е не просто нерентабилно, а пагубно. Даваше се за пример отглеждането на насекоми за храна. Практически почти на всякакви условия могат да се отглеждат тези пълзящи протеинови гадинки. Процентът хранителна маса е в пъти по-голям на единица площ, а холестеролът е на практика нулев. Знам, че се отклоних от въпроса, но темата е твърде сериозна, за да стоя в рамките ѝ. Добре дошла е всяка алтернатива извън веге режима, който трябва да е водещ в живота на хората. Практиката да се отглеждат милиони тонове месо за храна трябва да свърши и да се замести от плодове, семена, ядки, а защо не и насекоми? Същото важи и за енергията и био горивата. Има неколкократно по-маслодаен източник от рапицата, слънчогледа и палмите и това е един сорт водорасли. Не им помня името, но не разбирам защо човечеството така упорито се опитва да се самоунищожи, залагайки на консуматорската си алчност, а не използва познанията си за едно светло бъдеще. Надявам се утрешният човек да е по-умен от днешния и да гледа на грешките ни като такива на неопитно дете. Надявам се…

К: Вегетарианството и особено веганството предполагат не просто различен хранителен режим, а напълно нов начин на живот, стремящ се към пълна хармония както със собствения организъм, така и с околната среда. Често биват включвани и някои екзотични практики, повечето от които са неприемливи за болшинството. В предното си писмо ти ме изненада с една такава твоя приумица – къпането със студена вода. Откъде ти хрумна тази идея и има ли тя нещо общо с веге-културата? Задавам въпроса, понеже читателите ни са отворени към експериментирането с нови методи за постигане на по-добра физическа кондиция. Като прибавим и това, че се пести електроенергия (добре дошло за екологията), току-виж въпросното къпане със студена вода се превърне в гореща тема…
Д: Това е една много смешна история, понеже подбудата ми към това е крайно несериозна. Никога не съм очаквал, че повече от две години, без значение температурата и сезона, аз ще се къпя със студена вода. Как започна всичко? През 2013, когато ме върнаха в Бургас, се сблъсках с един от многото проблеми с условията в затвора. Когато имаше баня, налягането на водата падаше драстично – къпехме се с кофи и канчета, защото да избута метър нагоре за душовете бе невъзможно, а когато се стопли времето, вода на практика нямаше. Чудех се какво да направя, за да поддържам хигиената си нормално, без да трябва два дни в седмицата да се моля за вода, и решението се появи самичко. Ужас! Никога не съм харесвал студената вода, леда, снега. Студен въздух, добре, но не и вода. Лятото се къпех с топла и хладка вода, дори тази за пиене трябваше да е със стайна температура, а случеше ли се на заведение да получа студена биричка, кола или друга напитка, чаках да се постопли. Сега обаче се изправях пред нещо напълно ново. И до ден днешен ми остана като ритуал начинът ми на влизане под душа. Мокря първо лявата ръка, после дясната. Следва левият крак, после десният, лицето и впоследствие гърдите и гърба. Да, в началото ми бе неприятно и ми секваше дъхът, но се преодолява този етап, при това колкото по-смело, толкова по-бързо се свиква. Моят съвет е, ако някой желае да опита такъв метод, да изчака топлите месеци, за да направи плавен преход. В края на лятото вече се къпех свободно и студената вода ми бе първи приятел. Но защо трябваше да спирам дотук? Така се прояви второто лице на начинанието ми – психологическият аспект. С настъпването на есента, единствено аз се къпех със студена вода и от не един чувах: „Ще се разболееш, ти си луд!“ Не можех да се съглася, знаех, че няма как да се разболея. Просто не можех да го приема. Чувствах се здрав и бях уверен в себе си. Когато настъпи зимата и температурите паднаха под нулата включих ново действие към ритуала. Задължително след душа следваше енергично бърсане до почервеняване, за да възстановя част от температурата. После се обличах добре и избягвах да стоя на течение. Ето, че грипната вълна наближаваше. В килията рядко проветряваха, понеже им бе студено и имаше затворници, които боледуваха по три седмици с т.нар. пинг-понг ефект. В началото самият аз също се почувствах некомфортно и усетих, че вдигам температура. Това не ме спря да се изкъпя с ледената вода. Дори два пъти за деня. Бях уверен, че не ми трябват лекарства и че тялото ми ще пребори грипа, особено след като понижа температурата си. След втория душ следобеда дремнах малко и се събудих напълно здрав. Ето, че тренингът ми се отплаща позитивно. Година и осем месеца се къпах само със студена вода, но заради дължината на косата ми включих и душове с топла.
Всъщност, студът е добре познат като лечебен метод в човешката история. В село Младежко примерно има два басейна, пълнещи се с ледената вода, която извира от планината. Всички знаем и за „моржовете“, къпещи се зимата в студената вода на морето, както и скачането за кръста на Йордановден – ритуал за здраве. Ще ви разкажа една по-малко позната история. Порфирий Иванов, роден на 20-ти февруари 1898 година в малкото украинско село Ореховка, попаднал във водовъртежа на Руската империя и изграждането на „новия“ обществен строй, постепенно забравил за какво се бори и се отдал на пороците. Постоянно пушел, пиел и по цели нощи гуляел, което станало причината селяните да го прогонят. Един ден в селото се появява мъж, облечен само с къси шорти, без обувки, с дълга брада и коса. Той вървял спокойно и любезно поздравявал всеки срещнат. Оказало се, че това е Порфирий Иванов. Той бил преживял нещо ужасно – болестта рак. При него тя се развила бързо, с множество метастази и един ден решил да се самоубие, но нямал силите да се обеси или да се застреля. А защо не да замръзне? Влязъл в леденостудените води на малката рекичка край селото и останал с часове. После застанал гол на брега до едно дърво и започнал да се моли на природата: „Майко, свали от мен този огромен товар и ме спаси!“ Така с дни, докато не се излекувал. Съдбоносната дата била през април 1933 година. Осенява го мисълта, че причината за всички болести е отказът на човека от близостта с природата. Трите му опорни точки са природа, вода, движение, а формулата за дълголетие – глад, студ и вода. Следващите 50 години посвещава на новото си призвание – да проповядва и да лекува в подражание на Христос. Става един от най-активните противници на режима, на който е помагал да се издигне, и това му осигурява посещенията в не една психиатрична болница с диагнозата шизофрения. Дали е бил луд? За мен той е един от най-свободните и истински хора на новото време и в подкрепа на това ще вмъкна, че през зимата на 1942, когато хитлеристите обикалят и всичко живо се крие, само един гол мъж, рошав и едър, се разхожда и не обръща внимание на никого. Това вбесява немските войници и за назидание го заравят в снега. Чакат го да замръзне, но чудо – от тялото му излиза пара. През нощта го затварят в конюшната, но след часове на -20 градусов студ, на сутринта го намират в отлично здраве, зачервен и жизнерадостен. На слисаните германци отговаря: „Всички знаем как да умрем, трябва да се научим да живеем.“ Модерната медицина и тя вече лекува със студ – т. нар. криотерапия. Процедурата е от 2 до 3 минути, а температурата се понижава до -150 С.

К: Какво смяташ да правиш, когато излезеш на свобода? Със сигурност ще бъде много трудно за теб. Всеки, когото познаваш, отдавна ще е изградил свой собствен живот, ще има работа, семейство, задължения… светът ще е забравил за теб. Да не говорим за отношението, което ще срещаш на всяка крачка като бивш затворник. Спомена ми, че има вероятност да се установиш близо до природата? Всъщност, ще задам въпроса си така – считаш ли за адекватно да се завърнеш сред същото онова общество, което отхвърля сгрешилите като теб като ги обгражда с тонове бетон и желязо, или трябва на свой ред да го отхвърлиш и да поемеш по един нов път?
Д: Това е въпрос, на който няма точен отговор. Имало е дни, през които съм мислел за бъдещето и живота на свобода. Една част от мен наистина желае да избяга от целия този хаос и лицемерие в градовете. От разврата, наркотиците и ограничения манталитет на хората. Имало е дни, през които желая да се намирам в някоя пещера, далеч от всичко, но не мога да съм сигурен, че задължително ще избягам от града. Може и след затвора да остана „сам в океан от хора“, но считам, че до мен има приятели, които ще ме подкрепят докато изляза, а и след това. Дали на село, дали в града, най-важното е да не губя себе си отново и да не се оставям да бъда марионетка в ръцете на някого, който не знае какво иска от света.
Това е всичко засега от съдбата и погледа на Деян. Пренесохте ли се в затворническата килия? Аз да, пишейки всичко това. Взех цялото интервю косвено – изпратих въпросите към Деян в писмен вид, той ми върна отговорите по същия начин, след което подготвих завършената статия. Счетохме, че така ще бъде най-добре, инак би било невъзможно да покрием подобен обем информация. Деян е там. Готов да откликне, ако някой прояви интерес към него. Аз също съм на раположение да подготвя нови интервюта. Не очаквам, макар и след всичко изложено до момента, всеки да изпита симпатия към този необичаен млад мъж. Това е личен избор. Но искрено се надявам, че ние заедно сме успели да предизвикаме у някого интересен мисловен експеримент, водещ след себе си ценни изводи. Затвор ли е съвременното общество? Открихте ли прилика между съкилийниците на Деян и хора, които само на пръв поглед са порядъчни, но не са по-различни от тези типажи? Какво представлява в такъв случай онази неприветлива сграда, прилична на крепост, но разделена от жилищните площи само с една пресечка – нима се получава парадоксът на затвор в затвора?
Въпросът кой всъщност може да се нарече свободен човек се оказва твърде относителен. Героят на нашия разказ е съумял да открие градивния път в живота зад решетките при обстоятелства, работещи против него, и при непрекъсната борба за отстояване. Болшинството отвън се намира в далеч по-завидно положение, има всякакви възможности, има права и условия за развитие. И все пак, то лесно се килва по другата ос, избирайки пагубното консуматорско мислене. Къде е причината в крайна сметка? Човек се съпротивлява тогава, когато усеща надвиснала заплаха, а когато го обградиш с престорено позитивно отношение и успееш да му внушиш, че всичко се прави в негова полза, той сваля гарда и става лесно контролируем. Преследването на истината отива на заден план щом потокът от лъскави форми и галещи егото клишета нахлуе в бита, въвличайки в омагьосания кръг на днешния комерсиален свят. И ако поискаш да се съпротивляваш, то неминуемо върху теб връхлита вълна от предразсъдъци, подигравки или просто неразбиране. Ако все пак понесеш първия удар, то идват на ход опитите да бъдеш вкаран в правилния коловоз. Тогава осъзнаваш, че личното мнение на практика е дефицит в обществото, че доста умело е изместено от закостеняла догма, пуснала толкова дълбоки корени, че мнозина я възприемат като собствено убеждение. Но и тук нещата не свършват, само се пренасят в по-голям мащаб – докато не застанеш лице в лице с всемогъщата политическа машина.
Наистина има различни затвори. Едни са направени от бетон и стомана – те притискат здраво тялото ти, но духът е буден. Нещо повече, той се бунтува, разчупва оковите си. Има и златни клетки – по-красиви, но и по-опасни. Надзирателите в тях непрекъснато убеждават, че имаш пълна свобода, посочват ти открития хоризонт. Идва обаче моментът, когато у теб се прокрадва глождещият въпрос – дали не е просто илюзия? Защото най-опасните окови не са тези около китките и глезените, а тези около ума. Те са толкова фини, толкова дискретни, че често присъствието им е неосезаемо.
Но нека спрем дотук. Благодаря на всички за вниманието и проявеното търпение. Чувствайте се свободни да се обръщате както към мен, така и директно към Деян. С радост очакваме вашите отзиви и следваща наша среща. С оглед на всичко, което обсъдихме, бих искал да завърша с един култов цитат от култов филм. Филм, в който главният герой има волята да достигне предела на човешките възможности и да застане зад изгубена кауза. А когато бива попитан дали наистина се бори съвсем сам срещу зловещото ниво на престъпност в родния си град, той отговаря: „Вече сме двама.“

За контакти:
Деян Емилов Димитров
ул. „Индустриална“ №88
ОЗ гр. Бургас, 2-ра група
8000 гр. Бургас

Камен Чавдаров Банков
e-mail: myth777@abv.bg

__________________

[1] Тук бих вметнал като известно пояснение, че понятието „трето око“ като че ли нашумя у нас чрез книгите на знаменития учен и пътешественик Ернст Мулдашев, който обединява съвременната медицина и древните източни учения, за да даде тласък към принципно ново равнище в наука. Макар и около същността му да се нароиха множество спекулации, то е реално присъстващ у нас орган, известен като жлезата епифиза в човешкия мозък. Интересен факт е, че при разрез между двете полукълба тази зона има удивителна прилика с египетския символ, известен като окото на Хор. Счита се, че чрез активирането му се проявяват скритите у всеки от нас свръхсензитивност, пророческа дарба и дори способност да се въздейства върху материята по различни начини. Това, което аз мога да потвърдя от първа ръка по отношение на Деян е, че той действително е станал по-чувствителен към нишките на съдбата. Даже ми гледа на карти таро от разстояние и успя да опише общата гама от фактори и събития, които ме съпътстват през 2016-та година. Не се учудвайте – той все пак е Водолей, зодията-футурист.