Breaking News
Home > ВЕГЕТАРИАНСТВОТО > ДУХОВНОСТ > ГОТОВИ ЛИ СМЕ ДА ВЪЗПИТАВАМЕ

ГОТОВИ ЛИ СМЕ ДА ВЪЗПИТАВАМЕ

Фотография: АЛЕКСАНДРА ВАЛИ

ИЗБРАНИ ОТКЪСИ ОТ
Георги Данаилов, Джеймс Редфийлд,
Алберт Айнщайн и Джеръм Селинджър
Повече по темата може да видите в сп. Ентусиаст 4/2009, www.magazine.entmedia.net

Несполуката

Цели четиридесет години аз бях свързан с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите – започнах аз да възпитавам. Не знам дали успях навреме да се откажа от тази си мисия. Имах достатъчно подбуди да постъпя така, но главното бе опасението, че след своята четиридесетгодишнина човек обича да си внушава, че всичко, което върши, е сериозно. Нещо по-лошо, тъй като му остават все по-малко време и смелост да се промени, той започва да вярва, че това, което прави, е и правилно. Такова поведение винаги крие опасност за околните. Но моята равносметка бе ясна. За двадесет години педагогични усилия не успях никого да възпитам така, както съм се надявал – нито себе си, нито сина си, нито един мой ученик, нито един мой студент.
Много пъти съм се питал: “Защо? Защо не сполучих?” – “Сигурно не съм имал нужните способности.” Този отговор е честен, но не го намирам за достатъчен. Щях ли да успея, ако притежавах всички дарби и качества? Някакъв усет ми подсказва: “Не. Пак не.”

– Георги Данаилов, из “Убийството на Моцарт. Размисли за възпитанието”

В каква посока

По онова време аз се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало. Когато сега се обръщам назад към изминалите шест години, струва ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна?

– Джеймс Редфийлд, из “Селестинското пророчество”

Същественото

Но тук (Политехнически институт в Цюрих, Швейцария – б. ред.) аз скоро се научих да откривам онова, което може да те поведе към дълбочините, и да отхвърлям всичко останало – всичко онова, което претоварва ума и отвлича от същественото. Пречката обаче се заключаваше в това, че за изпита, ща-не-ща, трябваше да се тъпча с цялата тая “премъдрост”. Подобна принуда ме отвращаваше до такава степен, че цяла година след вземането на окончателния изпит всяко размишление за научните проблеми беше за мене отровено. При това трябва да кажа, че ние в Швейцария страдахме от тази принуда, задушаваща истинската научна работа, значително по-малко, отколкото страдат студентите на много други места. Имахме всичко на всичко два изпита; през останалото време можехме да си правим почти каквото си искахме. Особено добре се чувстваше онзи, който като мене имаше приятел, посещаващ редовно всички лекции и съвестно обработващ тяхното съдържание. Това ми даваше свобода да избирам занятията си чак няколко месеца преди изпита, свобода, от която аз широко се ползвах; свързаната с нея нечиста съвест приемах като неизбежно, при това значително по-малко зло. Всъщност почти чудо е, че съвременните методи на обучение още не са удушили напълно святата любознателност, тъй като това нежно растенийце изисква наред с поощрението преди всичко свобода – без нея то неизбежно загива. Голяма грешка е да се мисли, че чувството на дълг и принуждението могат да спомогнат да се намира радост в това да търсиш и да откриваш. На мен ми се струва, че дори здраво хищно животно би загубило жаждата към храната, ако успеем да го накараме с помощта на бича непрекъснато да яде – дори когато то не е гладно и особено ако принудително предлаганата му храна не е избрана от самото него.

– Алберт Айнщайн, из “Творческа автобиография”

Нужното

Преди десетина години в нашето огромно семейство избухна епидемия от заушка и една вечер най-малката ми сестричка, Франи, я преместиха с все креватчето в стаята, в която живеехме с по-големия ми брат Сиймор и в която се предполагаше, че няма микроби. Тогава аз бях на петнадесет години, а Сиймор на седемнадесет.
Към два часа през нощта се събудих от плача на нашата нова съквартирантка. Известно време останах да стоя неподвижен, заслушан в нейния рев, после чух, или по-скоро усетих, как Сиймор се размърда на съседното легло. По онова време ние държахме на нощната масичка между двете легла електрическо фенерче – за всеки случай – въпреки че, доколкото си спомням, нито веднъж не бе ставало нужда да го използваме. Сиймор запали фенерчето и стана.
– Мама каза, че биберонът с млякото е на печката – обясних аз.
– Преди малко й давах – отвърна Сиймор, – но не е гладна.
Той се приближи в тъмното до библиотеката и зашари бавно с фенерчето по полиците.
Аз се изправих в леглото.
– Какво си намислил? – попитах го.
– Смятам да й прочета нещо – каза той и взе една книга.
– Ти си луд! Та тя е само на десет месеца!
– Знам – отвърна Сиймор. – Но бебета имат уши и чуват всичко.
Тая вечер, при светлината на фенерчето Сиймор прочете на Франи едно от любимите си произведения – една даоистка приказка. И до ден днешен Франи се кълне, че помни как Сиймор й е чел.

Княз Му, повелител на Китай, казал на По Ло: Много години тегнат вече на гърба ти. Има ли някой в семейството ти, когото мога да взема на работа, че да ми избира конете вместо теб?” По Ло отвърнал: “Добрият кон се познава по вида и стойката. Но конят-вихрогон – този, който не се докосва до земята и не оставя следи – е нещо тайнствено и неуловимо, неосезаемо като утринен въздух. Моите синове не са толкова надарени; те могат да познаят добрия кон щом го видят, но коня-вихрогон – не могат. Обаче аз имам един приятел на име Чу Фан Као, търговец на дърва и зеленчуци, който разбира от коне не по-малко от мен. Повикай го при себе си.”
Княз Му така и сторил. И не след дълго изпратил Чу Фан Као да му търси кон. След три месеца Чу се върнал и съобщил, че е намерил кон. “Оставих го в Шахю” – обяснил той. “А какъв е този кон?” – запитал князът. “Сива кобила” – бил отговорът.
Но когато довели коня, оказало се, че това е черен като катран жребец. Крайно недоволен князът повикал при себе си По Ло. Твоят приятел, когото изпратих да ми търси кон, съвсем се посрами – казал княз Му. Че той дори не може да различи жребец от кобила и черно от сиво!”
По Ло въздъхнал с облекчение. “Нима е постигнал такова съвършенство?! –
възкликнал той. – Тогава Чу струва десет хиляди пъти повече от мен. Аз не мога и да се сравнявам с него. Той прониква в стоежа на духа. Интересувайки се само от същественото, забравя незначителното; прониквайки във вътрешните достойнства, губи представа за външните белези. Той вижда това, което му е нужно и не обръща внимание на ненужното. Чу е толкова мъдър, че би могъл да дава преценка за много по-важни неща, отколкото за качеството на конете.”
И когато изпробвали коня, оказало че той наистина нямал равен на себе си.

Възпроизведох тази приказка не само, защото винаги съм готов да препоръчам на родителите и по-големите братя на десетмесечни пеленачета да им четат за умиряване хубава проза, но и по съвсем друга причина. Сега ще опиша една сватба, която се състоя през 1942 г. Всъщност най-същественото, което искам да кажа е следното: откакто младоженецът (главният герой – Сиймор, чието име се превежда като “виждам повече” – б. ред.) слезе завинаги от сцената, аз не мога да намеря на негово място друг, комуто да се доверя в избора на кон.

– Джеръм Д. Селинджър, из “По-горе билото, майстори!”

Което не нарушава цялостта

Но да се върнем назад: дългото, напечатано на машина писмо отпреди четири години, което Зуи преглеждаше един понеделник следобед през ноември 1955 г., явно често е било вадено от плика, сгъвано и разгъвано в усамотение, тъй че сега имаше не само изцяло неапетитен вид, но беше и скъсано на няколко места, особено по гънките. Както споменахме по-рано, автор на писмото бе Бъди – най-големият жив брат на Зуи. Писмото бе направо безкрайно дълго, възмутително, снизходително, самонадеяно, смущаващо пълно с повторения и наставления… и преливаше от обич. Накратко, това бе едно от ония писма, които получателят, независимо дали иска или не, носи известно време в джоба си. От онези, които някои професионални автори обичат да цитират дословно.

Скъпи Зуи,
Току-що успях да разшифровам едно дълго писмо от мама, което получих тази сутрин – все за теб… все Зуи та Зуи. Аз трябва да ти пиша, че целият живот е Пред Тебе и че ще е Престъпление, ако не се заемеш с твоята Докторска дисертация, преди да си се впуснал безразсъдно в актьорския живот. Не каза на какви точно науки иска да станеш доктор, но предполагам, че тя е по-скоро за математиката, отколкото за гръцкия, книжен плъх такъв. Най-малкото – разбирам, че тя иска да имаш на какво да Разчиташ, ако тъй или иначе не излезе нищо от актьорската ти кариера…
*
Ние със Сиймор бяхме вече пълнолетни – той дори отдавна бе завършил колежа, – когато вие с Франи се научихте да четете. На този етап нямахме истинско желание да ви натрапваме нашите любими класици – във всеки случай не със същото удоволствие, с което го бяхме правили за близнаците и за Бу Бу. Знаехме, че няма начин един роден учен да остане невежа и дълбоко в сърцата си всъщност не искахме да го правим, но бяхме изнервени, дори изплашени от статистическите данни за разни малолетни педанти и университетски всезнайковци, които се превръщат в гении от университета за отдих и развлечения. Все пак – както Сиймор бе започнал да вярва (а аз се съгласявах с него доколкото можех да видя смисъл), много-много по-важно бе, че образованието ще “ухае сладко под всяко друго име”1, ако въобще не започва със стремеж към знание, а със стремеж към незнание2, както е според дзен-будизма. Доктор Сузуки пише някъде, че да получиш просветление – сатори3 – значи да бъдеш с Бог преди да е казал: “И да бъде Светлина!”
Ние със Сиймор мислехме, че е хубаво да ви държим далече от тази светлина (поне толкова далече, колкото можем) и от всички по-нисши светлинни ефекти – изкуствата, науките, литературната класика, езиците – докато и двамата бъдете в състояние да си представите едно съществуване, в което разумът познава източника на всяка светлина. Мислехме си, че ще бъде страшно полезно да ви разкажем (т.е. ако собствената ни ограниченост не ни попречеше) онова, което ни беше известно за светците, архатите, будхисатвите, дживанмуктите – те поне знаят нещо, или почти всичко, за този начин на съществуване.

– Джеръм Д. Селинджър, из “Зуи”

Вътрешното единство

Усещам, че съм облъчен изцяло, макар и леко. Най-логичното обяснение за това е следното: през по-голямата част от юношеските си години, а после и през зрелите, Сиймор лудееше първо по китайската, а сетне и по японската поезия и те го увлякоха така, както никоя друга поезия не го е увличала.
*
Убеден съм, че в най-добрия си вид китайските и японските класически стихове са разбираеми послания, които до немай-къде радват, просветляват и извисяват поканения подслушвач. Те може да бъдат и често пъти са музика за ухото, но най-важното е, че силата на китайския или японския поет е в умението му да различи хубавата слива, хубавия рак, хубавото ухапване от комар; липсва ли му това умение, то колкото и необикновена и очарователна да е неговата семантика, колкото и примамливо да звучат, когато ги подръпнеш, неговите интелектуални струни, никой в Загадъчния Изток не го брои за поет.
*
Чудото на китайския и японския стих е в това, че чистият глас на един поет е досущ като този на някой друг и все пак е характерен, различен.

– Джеръм Д. Селинджър, из “Сиймор. Запознаване”

1 Перифраза на Шекспир (“Ромео и Жулиета, II действие). – Б. пр.
2 Според дзен-будизма истинското знание е своего рода незнание, т.е. ирационално познание за света, което не разрушава завършеността, цялостта на нещата. – Б. пр.
3 Според терминологията на дзен – “внезапно просветление, прозрение”, постигнато в потока на всекидневието. – Б. пр.

Check Also

Есенна настинка – ето как да я предотвратим!

Коварната есенна настинка буквално ни дебне зад всеки ъгъл. С малко повече усилие обаче лесно …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *