Breaking News
Home > ВЕГЕТАРИАНСТВОТО > ДУХОВНОСТ > ВИДОВИЗЪМ и МОРАЛ: Експлоатация и защита на животните

ВИДОВИЗЪМ и МОРАЛ: Експлоатация и защита на животните

           РАСИЗЪМ = ВИДОВИЗЪМ = СЕКСИЗЪМ

 Автор: БОРЯНА ТОДОРОВА

“Това е съдбата на всяка истина – да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е смятало за смешно да се предположи, че чернокожите са наистина човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което някога е било смешно, сега е неопровержима истина. Днес се смята за преувеличение да се прокламира постоянно уважение към всяка форма на живот като сериозно изискване на рационалната етика. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкова дълго преди да осъзнае, че неразумното посягане на живота е несъвместимо с истинския морал. Моралът в своята абсолютна форма обхваща отговорността към всичко живо.”

~ Алберт Швайцер


БОРЯНА ТОДОРОВА

Ричард Райдър, британски писател и психолог, въвежда термина “видовизъм” (speciesism), фиксирайки проблем, аналогичен на сексизма и расизма, а именно – предразсъдъци (и произлизащите от тях форми на тирания и експлоатация), които се градят основно върху физическите различия. Видовизмът, според него, описва дискриминиращото отношение на човека към останалите видове (голяма част от човечеството възприема себе си като изолиран и доминиращ вид, а останалите като обекти, съществуващи единствено, за да задоволяват “хуманните” ни нужди).
Видовизмът е третиране на едни индивиди по коренно различен начин в сравнение с други на базата на вида им. А какво не е наред с видовизма? Разбира се, има различия между хората и животните, но тези различия не са морално издържани. Например вярата в това, че хората са по-интелигентни от животните няма нищо общо с морала. Това би означавало, че ако един човек е по-умен от друг би трябвало да има повече права от него. Дори тази идея да е морално издържана, тя не се отнася за всички хора. Например ако човек е умствено увреден, то той често пъти не е по-интелигентен от едно възрастно куче, така че “интелигентността” не може да се използва за защита на видовизма.
Болкостта е друг ключов аргумент срещу видовизма и експлоатацията на животните. Понятието за болкост (painience) е лично на Райдър, при други автори подобно значение срещаме просто като изпитване на болка, страдание – психическо, физическо, когнитивно. Както самият Райдър казва – какво означава морал, това е с други думи съчувствие, а съчувствие е способността да се идентифицираш с другия и да направиш опит да намалиш неговото страдание, както би постъпил със себе си. Райдър разглежда и проблемната ситуация, при която човекът е принуден да предизвика болка, за да защити от болка. Нека наблюдаваме следните случаи, пише Райдър:

“Представете си, че Вие сте преподавател в училище и виждате, че по-силно момче бие по-слабо. Побойникът не Ви чува и Вие се намесвате физически, като причинявате на побойника сериозен дисконфорт. Справедливо ли е това?
Представете си, че сте Президент на САЩ и забелязвате побойника Милошевич, който бие няколко косовари. Вие бомбардирате Милошевич, но случайно убивате невинни сръбски граждани. Справедливо ли е това?
Представете си, че сте учен и извършвате изключително болезнен експеримент върху куче, за да откриете по-добра пудра за лице? Вашият експеримент пропада, но изведнъж откривате лечение за борба на рядка форма на рака. Тази промяна в резултатите на експеримента оправдава ли експеримента?”

Задаваният въпрос е винаги един и същ – болката на кучето, болката на побойника или болката на сръбския гражданин оправдана ли е, за да бъде от полза за другиго? Сблъсквайки ни с подобна ситуация от различни морални плоскости, Райдър ни оставя без отговор. Въпросът за отговорността си е наш.
Друг аргумент за съществуването на защита на животните според Райдър е алтруизмът. Проблемът е дали алтруизмът представлява отношение на състрадание и симпатия, което ни се предава по биологичен ред или е въпрос на принципи. Как е възможно да проявяваш състрадание към някой различен от теб по раса или вид, а този феномен е наблюдаван и присъства? Еволюционистите в психологията смятат, че чувството на проявен алтруизъм произлиза от рекомпесацията – реципрочен алтруизъм, която се очаква. Но това не обяснява, според Райдър, активното съчувствие спрямо не-човешките животни. В крайна сметка, повечето хора изпитват състрадание към умиращо от глад коте, а ако видят и някой, който го измъчва, често състраданието преминава в гняв. А това са силни чувства, чието обяснение не е много самоочевидно и ясно. На границата на рационалното и емоционалното, Райдър обяснява отказа на някои да осъзнаят собствената си тревога спрямо болката към другите през обществени нагласи, които са регулирали общността дълго време. Най-оригиналният пример е свързан с така наречения мачизъм, състояние, при което човек трябва да изпитва срам от проява на състрадание към някого, особено публично. Присмехът у другите спрямо твоята изява на “слабост” е социалният контрол, който притиска човек да открие себе си. Според Райдър най-човешкото, изконно състояние е съпреживяването на света като едно и човек през целия си живот опитва да постигне това, без да го осъзнава рационално. Човешката пустота е психическо състояние на откъснатост от връзката със себе си, като живо природно същество. Тук бихме желали да уточним, че теориите на Райдър, а и на повечето защитници на животните, нямат общо със зова за връщане към природата. Точно обратното, разумното конструриране на стила на живот “тук и сега” е движещо послание сред защитниците на животни. Във връзка с алтруизма и психическата нагласа ще споменем само някои изследвания за съотношението между индивидуалност и отношение към животните. Основната част изследват променливи по  пол, детски преживявания с домашно животно, демография като ниво на образование, географски регион, възраст и раса, вярвания в дух у животните, религиозна принадлежност. В изследване, проведено през 1988 година, Animal Research Survey от проф. Такошиян  сред 1000 колежани се установява, че индивидуалности, които се подвеждат под психологическите типове на Майерс и Бригс, като “интуитивен и чувствен тип”, били по-склонни да поддържат експериментите с животни, отколкото “разсъдъчния тип”, което в известен смисъл е изненадващ резултат. Интересен остава въпросът как се съчетава емоционалната нагласа на алтруизма с “интуитивния и чувствен тип” от по-горе. Дали идеалистичната нагласа не пропада под инстинкта за самосъхранение на вида, каквото е първичното чувство за откриване на лечение посредством експерименти или защитата на организма, който е карниворен. При всички случаи защитата на животните разчита на демократично конструрирания свободен индивид, рационален и отговорен със своя разум.

Хората не са ли уникални? Навремето се е смятало, че хората са уникални, но в наше време това се смята и за животните. Например някои примати са наблюдавани да правят и използват различни предмети, а преди се е смятало че това е присъщо само за хората. Смятало се е също, че хората са единствените същества използващи говор, но сега е ясно, че и животните имат свой (а не само нечленоразделни звуци), а дори някой се научават на човешкия. Дори ако тези качества бяха уникални само за хората, то те не са морално издържани.
Защо чувствителността е важна? Много хора вярват, че не трябва да предприемаме действие, което би наранило друг човек. Това е така защото те знаят, че другите хора са способни да изпитват болка и да страдат, защото нашият морал ни казва, че това е неправилно,защото не бихме искали да постъпят с нас по същия начин. Ако дадено действие причинява вреда на някое живо същество, то това действие е морално неприемливо. Ако приемем, че животните са способни да страдат, то това означава, че е морално неприемливо да им се причинява болка. Да вярваме, че животните страдат по друг начин от хората е видовизъм.
Какво означава “неоправдано” страдание? Кога страданието е оправдано? Щом хората могат да живеят без да се хранят с животински продукти, то и използването на животни за забавление и за козметични експерименти също не е морално приемливо. Ами медицинските експерименти? Напълно възможно е да се провеждат медицински експерименти без да се използват животни, и въпреки това съществува конфликт между привържениците на тази идея и на тези, които смятат че използването на животни за опити върху тях е важно от научна гледна точка. Привържениците на първата идея твърдят, че резултатите получени от изследванията върху животни не са приложими за хората, и че подобни експерименти трябва да се правят върху човешки клетки или човешки тъкан, или върху доброволци. Противниците на тази идея обаче твърдят, че една клетка или тъкан не могат да са като цели животни, и че животните са най-добрите “лабораторни образци”. И все пак някои експерименти не бива да се правят върху хора, независимо че те са съгласни. От позицията на “правата на животните”, животните не бива да се третират като по-различни от хората. Щом насилствените опити върху хора са осъдими, то и опитите върху животни би трябвало да са такива, защото животните не са способни да кандидатстват доброволно да участват в тях.
Може би животните не страдат? Философът от 17 век Рене Декарт твърди, че животните са като часовници- механични биороботи, които имат инстинкти, но не могат да изпитват болка. Много хора, които са имали домашен любимец, вероятно не биха се съгласили с твърдението на Декарт. Те са наблюдавали, че животното реагира по различен начин на глад, болка и страх. Треньорите на животни също не биха се съгласили с идеята на Декарт, те много добре знаят, че биенето на животните ще даде нужните резултати, защото животните бързо научават какво да правят за да избегнат болката.
Употребата на животни не е ли оправдана? Има много хора, които вярват че животните могат да страдат, но смятат това страдание за оправдано. Например те могат да кажат, че убийството на една крава е оправдано, защото тя ще се използва за храна. Ако обаче се твърди, че това не е приложимо и за хората, то това е видовизъм.

Утилитаризъм
Джеръми Бентам, основател на утилитаризма и един от най- влиятелните либерални мислители, пише, че “ще дойде ден, когато остатъкът от животинските създания ще изискват права, които никога не са им били давани поради тираничност. Французите вече откриха, че черният цвят на кожата не е причина човешките същества да бъдат изоставяни на капризите на мъчител. Ще дойде ден, в който ще се разбере, че броят на крайниците, окосмяването на кожата или краят на гръбначния стълб не са достатъчна причина за изоставяне на чувстващи същества на същата тиранична съдба… Въпросът не е дали могат да разсъждават или говорят. Въпросът е способни ли са да изпитват страдание?”
Според привържениците на утилитаризма всяка постъпка е морално оправдана, тогава и само тогава, когато поражда поне толкова полза за всички засегнати от нея, колкото всяка алтернативна постъпка, която лицето може да извърши. Най-известен привърженик на теорията е Дж.Ст.Мил, който формулира принципа на най-голямото щастие: “Винаги постъпвай така, че да пораждаш най-голямо щастие.” Наченки на утилитаризма се срещат още в трудовете на древногръцкия философ Епикур. Основните положения обаче са разработени от Джереми Бентам. Основните разногласия идват от относителността на понятията щастие и полза. Бентъм и неговите последователи считат, че ползата представлява превъзходство на удоволствието над страданието. На щастието се гледа като на максимално удовлетворение, което не винаги се свързва директно с удоволствието. В своето произведение „Въведение в принципите на морала” Бентъм твърди, че съществуват само две постоянни състояния – стремеж към удоволствие и избягване на болката. Утилитаризмът главно стои зад теорията, че всяко живо и чувстващо същество има интерес да избягва болката и страданието. Морално поведение е това, което носи по- голяма полза за по-голяма сума индивиди (моралността се измерва спрямо ползата, редуцирана до щастието като удоволствие, което не трябва да се разбира вулгарно).
Питър Сингър, професор по биоетика в Принстънския университет е един от съвременните философи,които се вълнуват от темата за видовизма, утилитаризма и експлоатацията на животните. Книгата му “Освобождение на животните” дава силен тласък и нова насока на съвременното Движение за права на животните. Сингър пише: “Да дадем предпочитание към живота на същество само, защото това същество е от нашия вид би ни поставило в същата позиция като расистите, които предпочитат тези, които са членове на тяхната раса.”

Всички аргументи, доказващи човешкото превъзходство не могат да заглушат този факт: в страданието, животните са равни на нас.”

Важно е да се посочи, че в книгата си “Освобождение на животните” Сингър не говори за права, а за интереси: “При всички случаи не следва, че животните трябва да имат същите права като тези на хората, примерно правото да гласуват. Равното зачитане на интересите е това, към което се стремим, а не равните права.”
Сингър смята, че принципът на равенство, който трябва да бъде прокаран между хората и животните, се извежда от еднаквото зачитане на интересите. Само равенство, почиващо на тези морални фундаменти, може да се разпростре извън границите на нашия “собствен” вид, преодолявайки видовизма (Фокусът не е единствено върху човекоподобните животни и поради това се въвежда понятието не-човешко-живо същество, което да обхване безгръбначни, пернати и т.н.). Интересът на всяко живо същество е да избягва доколкото е възможно неприятните състояния. Това от своя страна е свързано с чисто биологичните потребности – храна, вода, пространство, подслон, компания…
Питър Сингър пита защо видовистът “позволява интересите на неговия личен вид да надделеят над интересите на членовете на другите видове”, и то по такъв начин, че другите видове да бъдат смятани за предмети? Най-тривиалният отговор, който се дава на подобни въпроси е, че това, което постулира пропаст между “нас” и “тях” е рационалната ни способност. Дж. Бентам още възразява, че “един кон или куче са несравнимо по-рационални и по- общителни от едно дете на един ден, на седмица или месец”.
Сингър разсъждава в тази посока – това, което наричаме интелект, не може да е основателен аргумент в полза на човешката експлоатация на животните. Менталните процеси на множество хора (във вегетативно състояние или такива с мозъчни увреждания, или просто деца и старци) са по-ниски от тези на много животни, но ние не злоупотребяваме с техния живот. Въпросът тук е защо? Подобни запитвания могат да звучат смущаващо, но примерите, дадени от Сингър в неговата “Практическа етика” (1979) и “Освобождение на животните” (1975), поставят множество проблеми от този тип: ако ценността на живота реално зависеше от интелигентността на индивида, то излиза, че има случаи, в които трябва да предпочетем нечовешките животи пред човешките. И въпреки това животните се възприемат като низши същества, към които не би трябвало да имаме морално отношение.
Утилитаризмът избягва крайните морални възгледи, че животът сам по себе си има ценност или, че само човешкият живот е ценен. Акцентът на утилитаризма пада върху способността за страдание. Поради тази причина Сингър казва, че “ако същество страда, няма морално основание, което да оправдава отказа ни да вземем неговото страдание предвид”.
Този аргумент се представя като аргументът, предназначен да постави под въпрос разграничителната линия между човек и животно в морален план. Моралът е морал за всички. Човек не може да бъде добър и състрадателен към един,а жесток към други. Жестокостта се изключва от морала. Затова нищо не би могло да оправдае злото, което човекът причинява на животното, смятайки че като по-висш” вид има право на това и, че животното е създадено за ползата на човека. Всеки вид е създаден със своя собствена цел и има право да съществува и да бъде. Утилитарната етика ни задължава да взимаме предвид негативните усещания, независимо дали човешко или друго живо същество ги изпитва. Сингър си дава сметка, че някои същества могат да страдат в определени ситуации повече от други. Според утилитарните възгледи ние трябва да се придържаме към принципа на равенството, наблягайки обаче върху по-силното страдание.
И ако се намери начин да се убиват животните по безболезнен начин, тогава ще бъдат ли морално оправдани действията на хората? Тук Сингър се намесва отново и ни предупреждава винаги да си припомняме, че “при някои човешки индивиди имаме близка мисловна способност с тази на животните. Това помага ли за отговор на въпроса?”
Питър Сингър не цели да омаловажи човешкия живот със своите теории за равенство, а да придаде статут и на животинския. Но според него дори да се опитаме да избягваме експлоатацията на животни, като в същото време гледаме да не нарушаваме човешките интереси, ще сме задължени да направим радикални промени в социалното пространство. Ще последват реформи в сферите на развлекателната, модната и хранителната индустрия, в регламентите относно научните експерименти и т.н. Като резултат се търси намаляването на огромни количества страдания и смърт.
Теорията на Сингър не е абсолютистка. Той си дава сметка, че съществуват общества, които живеят в условия, непозволяващи им да оцелеят без да ловуват и да ядат месо. За пример Сингър дава ескимосите, но те не са единствените. Все пак трябва да си даваме сметка, че някои култури имат едно много по-различно отношение към природата, което ние отдавна сме изгубили, опитвайки се да “разомагьосаме” света. Техните действия се разпростират до оцеляването в определената среда. Дори ако приведем за пример жертвоприношенията, пак е несравнимо с това, което става в “по-цивилизованите” култури. В съвременното общество животните са “като машини, преобразуващи частите си в плът”, използвани по всякакъв начин за желанията на хората. Човек съзнателно причинява систематично болка, за да се забавлява – лов; боеве с бикове, петли и кучета; циркове, зоопаркове, делфинариуми, състезания с коне, бикоборство. Човек съзнателно избира да се храни с животинска плът,получена с безкрайното страдание на милиарди животни, при все че би могъл да живее добре, хранейки се с друго. Човек съзнателно избира да се облече в кожи и козини от животни в много случаи одирани живи, дрехи, създадени от болка и страдание. Човек използва животните и за безкрайни лабораторни експерименти, обричайки ги на ужасни мъки, за козметика, за медицина, за психологически и воеени изследвания. Всичко това човек причинява съзнателно на живи същества само поради вярването, че има право на това и, че това не нарушава собствения му морал. Но моралът не може да е морал само спрямо себеподобния. Моралът е морал за всички.

Дебатите против защитниците на животните често се провеждат върху една абсолютистка основа – готов ли е (съгласен ли е) този, който опонира на експериментите с животни да жертва едно животно, ако ще се спасят хиляди хора? Според теорията на Сингър за равното зачитане на интереси, е правилно да се жертват дузина животни, ако ще се спасят тези хиляди хора. Той казва, че това е отговор, който утилитаристът трябва да даде, но дали привържениците на експериментите биха жертвали сирачета с тежки, необратими ментални заболявания, ако това е единственият начин да се спасят хиляди хора? Ако не, защо? Имбесилът е защитен от обществото, дори да не може да му отвърне като член на това общество, докато маймуната, кучето, мишката, заекът и т.н. не са. Имбесилът може да няма когнитивните способности на повечето хора, дори чисто физиологически да е по-различен, но не се третира като принадлежащ към друг вид.
Най-силният аргумент, който Питър Сингър разглежда срещу собствените си идеи, се нарича “slippery slope argument” (аргумент на наклонената плоскост). Той гласи в конкретния случай, че ако приемем моралната равнозначност на имбесилите и животните, ще последва отричането на правата на други маргинали и така докато не се озовем в една тоталитарна ситуация, сходна с тази на нацизма. Всъщност Сингър не гради теорията си върху расистки предразсъдъци, опитва се да сравни видовизма с нацизма и да посочи тяхната несъстоятелност. Защо дискриминираме и експлоатираме едни, а други не?
Сингър обвързва видовизма с равенството, не толкова с правата, които по-късно имат най-вече юридически измерения: “Расистът атакува принципа на равенството, като отдава по-голяма тежест на интересите на членовете на своята раса, когато има сблъсък между интересите на неговата и интересите на чуждата раса. По това подобие, видовистът позволява интересите на неговия личен вид да надделеят над интересите на членовете на другите видове. Моделът е подобен при всеки случай. Повечето човешки същества са видовисти в основата си”. Според него един от основните моменти, при които се проява видовизмът не е самият акт на убийство на животно. Основната среща днес между човека и животното, според проф. Сингър, е срещата на човека с неговия обяд. Според Сингър, ние просто се храним с тях. Задоволството от храната с животинско месо е първата стъпка към задоволяване на нашия видовизъм. Заедно с удоволствието от храната се задвижва механизмът на доставянето на месото до нашия обяд: производствените технологии, фермите за животни. В основата на видовизма стои нашият вкус към удоволствието. Подобна проява на видовизъм е и експериментирането с други видове, различни от човека, прилагането на психологически тестове за ефекта на насилието и грубото наказание. Въпросът не е, казва Сингър, в това дали трябва да бъдат оставени хиляди хора да умрат, ако не се извърши експеримент върху една единствена маймуна. Въпросът е дали бихте извършили експеримента като вместо маймуната обектът на изследването е осиротяло човешко дете, за да спасите живота на хиляди? Ако експериментаторът откаже да извърши експеримент върху дете, а върху маймуна би могъл, то той просто извършва чиста проба дискриминация, допълва Сингър. Философската позиция на Сингър е в в поставянето под въпрос на това, което човек взима за даденост и стимулирането на човека да преодолее собствената си граница чрез отговори на въпроси за тази даденост. Не е ясно защо на животното е отнето правото да бъде възприемано като равно на човека.

Алберт Швайцер: “Разумният човек трябва да застане срещу всички жестоки обичаи, независимо колко дълбоко вкоренени в традицията и доколко заобиколени от ореол са те. Когато имаме избор, трябва да избягваме да причиняваме страдания и болка в живота на друго, дори и най-низше същество. Ако не правим това, си навличаме вина, която нищо не оправдава.”

Леонардо Да Винчи: “Аз се отказах от употребата на месо от ранна възраст и ще дойде време, когато хората ще считат убийството на животни за също толкова престъпно и отвратително, както сега гледат на убийството на хора.”

Джордж Бърнард Шоу: “Жестокостите са не по-малко жестокости, когато се случват в лаборатории и биват наричани медицинско изследване.”

Артър Шопенхауер (“Основите на морала”): “Предположението, че животните нямат права и илюзията, че нашето отношение към тях няма морално значение са определено възмутителен пример за западната грубост и варварство. Универсалното състрадание е единствената гаранция за морала.”

Имануел Кант: “Той, който е жесток към животните става жесток във взаимоотношенията си с хората. Можем да съдим за сърцето на човека по отношението му към животните.”

Джеръми Бентам (“Принципите на морала”): “Въпросът не е ‘Могат ли да мислят’, нито ‘Могат ли да говорят’, а ‘Могат ли да страдат’…”

Проф. Бернард Ролин, доктор по животинска етика, философия, биомедицински науки и биоетика в университета на Колорадо твърди: “Както цветът на кожата или полът не могат да оправдаят дискриминацията спрямо човешки същества, така и определени разбирания за животните не могат да оправдаят изключването им от моралната система.” Наистина къде са границите на моралната система за живите видове? Там, където ги сложим! В един прословут дебат малко преди гражданската война в САЩ опонент на Ейбрахам Линкълн заявява, че е напълно съгласен с него по въпросите за християнския морал, за равенството, братството и любовта към ближния. Единственото, с което не бил съгласен е, че негрите били негови братя. Те можели и да бъдат такива за г-н Линкълн, но за него били ни повече, ни по-малко животни. Този пример ясно илюстрира нашата лична отговорност и липсата на универсални морални граници. А иначе според съвременната биоетика границата трябва да бъде поставена според способността на едно живо същество да чувства. Било болка, било радост, мъка или привързаност. Но най-често прилаганият съвременен подход е този, според който благото на групата е по-висше от благото на индивида. Така отнемането на живота на краен брой животни за храна, облекло, експерименти или забавление е оправдано, защото много по-голямо количество хора ще се облагодетелства от него. Очевидно въпросът морално оправдано ли е използването на животните за нуждите и желанията на човека е получил своя положителен отговор. Без отговор обаче остава вторият въпрос – какво е дало право на нас, хората, да отговорим на първия. Защото ако допуснем за миг, че така, както хората не са били прави за чернокожите, арменците или евреите,така може да грешат и за животните.

Ползвани от автора източници:

Ричард Райдър:
“Видовизъм: етиката на вивисекцията”, “Експерименти с животни”,
Жертви на науката: използването на животни в изследвания”

Питър Сингър:
“Практическа етика”, “Етика в действие”, “Освобождение на животните”

Джеръми Бентъм:
“Принципите на морала и законодателството”

Бърнард Ролин:
“Права на животните и морал на хората”

Шон Монсън:
“Земляни” – документален филм

Check Also

ЛЕТЕН ВЕГАН ФЕСТИВАЛ – Варна ‘2016

Здравейте приятели :) Имаме удоволствието да обявим предстоящия ЛЕТЕН ВЕГАН ФЕСТИВАЛ, първо издание. Надяваме се …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *