Breaking News
Home > ВЕГЕТАРИАНСТВОТО > ВЕГЕ ЕСЕ / ИСТОРИИ > „Когато всички други тичат, ти остани на място”: интервю с радетеля на веганизма ДОНАЛД УОТСЪН, част втора

„Когато всички други тичат, ти остани на място”: интервю с радетеля на веганизма ДОНАЛД УОТСЪН, част втора

Интервю на ДЖОРДЖ Д. РОДЖЪР от 15 декември 2002 г.
Превод от английски: КАМЕН БАНКОВ
Ред. и коректура: РАЛИЦА БЛГОВЕСТОВА

Доналд Уотсън е основателят на Веганското общество в Англия и практически родителят на думата веган. Идва на този свят през далечната 1910 г. и си отива в мир на преклонните 95 години, няколко месеца след като ги навършва.

download
Първа част от интервюто,
“Лупинг на благодарността или историята на един кос”,
виж 
ТУК.

Джордж: Значи това е било твоето детство. Би ли искал да продължиш и да ни разкажеш за юношеството си и навлизането ти в живота на възрастните?
Доналд: О, да. Това вече е изцяло нова история. Когато бях на 14, баща ми ме попита с какво искам да се занимавам. Не отговорих нищо – страхувах се да не го обидя, защото по-големият ми брат завърши колеж и стана учител, а за мен нямаше нищо по-вълнуващо от това да изработвам различни неща. Исках да стана дърводелец. Отне ми доста време, докато събера достатъчно кураж, за да му го кажа. В крайна сметка, тъй като и без това не се чувствах на място в училищната среда, заминах чирак при чичо си, в малко селце на три мили от града. Там придобих задълбочен поглед върху селския живот, който затвърди всички мои предходни убеждения относно връзката ни с останалата част от Творението. Нашата работилница беше в дъното на един двор, намиращ се в непосредствена близост до местната странноприемница, чиито съдържател пък беше касапинът на селото. Там си живееше старият ерген, който бе помощник на чичо ми, струва ми се през по-голямата част от живота си. Старият Албърт прекарваше дните си в грижи за кокошките и гъските, няколко прасета и една малка градина. Той държеше своя варел с царевица в нашата работилница. Също така я използваше и като кланица – почти всяка седмица докарваше кокошки, извиваше им вратовете, окачваше ги на редица дървени куки и ги оставяше да пърхат докато умрат. Измежду обитателите на този селски двор имаше един гъсок, към когото се привързах много. Беше свикнал да идва в работилницата докато обядвах и аз споделях обяда си с него. Все още пазя негова снимка тук някъде. Един ден, може би след две или три години, старият Албърт влезе в работилницата със същия този гъсок под мишница и постави тялото му между коленете си. Гъсокът се бунтуваше, уплашен от неизвестното. Чух Албърт да казва: „Не и този път, момче”, след което гъсокът беше сполетян от същата участ като тази на кокошките, беше провесен на една от онези куки, пърхайки поне пет минути. Така приключи нашето приятелство. Сещам се и за друг случай. Албърт бе повикан от негов познат да убие прасе. Влезе в работилницата и се обърна (на подчертан йоркширски диалект) към чичо ми: „Би ли могъл тоз момък (тоест – аз) да даде едно рамо за онова опърничаво прасе?” А въпросното „опърничаво” прасе напълно разбираемо се възпротивяваше на идеята да бъде заклано. Чичо ми, който знаеше, че съм вегетарианец, отвърна: „Не, племенникът ми е против убийствата.” Отървах се тогава!
Градът, в който живеех, подобно на всички други градове по онова време, разполагаше с поредица от месарски магазини покрай главния път – около четири, разположени на разстояние от половин миля. Спомням си месарниците на Уогстаф, Лоу, Бигинс, Бюмонт, тази на Хилърбай – рибарница, която също така продаваше и зайци. И всички тези собственици вършеха цялата мръсна работа самостоятелно. Магазините им имаха по две врати една до друга и щом животните биваха доставени, те влизаха вътре и затваряха вратите зад себе си. Веднъж госпожа Бигинс беше споделила на майка ми, която търгуваше там, с нейния подчертан йоркширски: „Тез малки теленца наистина плачат, когато Чарли (съпругът й) ги коли.” Всяка сутрин, когато тръгвах за училище, един фургон спираше пред касапницата на Лоу, свинската касапница, натоварен с две-три прасета. Това беше дневната доставка – прасетата биваха издърпвани за опашките, квичейки, и прекарвани през коридора. Няколко служители на училището също минаваха оттам всеки ден. Спомням си една доста язвителна забележка от госпожата по френски език: „Той дори не си знае глаголите!” А аз, дочувайки това, си помислех: „А тя дори не знае какво се случва на няколко пресечки от училището! Или пък просто не я интересува.
Това в общи линии е описанието на моето юношество. Трябва да добавя само още едно нещо, за да бъде пълна картинката – доктор Бригс, свещеникът, който беше доктор по теология (това беше и гордостта на Мексбъроу), водеше библейски клас за младежи (момичета не се приемаха) всеки неделен следобед. Аз бях един от посетителите на този клас. Единственото изявление, което той благоволи да направи като доктор по теология относно състраданието към животинското царство, беше, че при събирането на кокошите яйца трябва да взимаме само по едно от всяко гнездо. Това красноречиво показва колко далеч сме стигнали през последните 70-80 години. Ако някой свещеник каже това днес, съвсем скоро би се озовал пред съда, нали така?

Джордж: Всъщност, ти си се учил за дърводелец, което на практика е бил и твоят стремеж. Работил си по професията си известно време. Как и защо се преориентира към преподавателска дейност в по-късен етап от живота си?
Доналд: О, случи се съвсем просто! Когато бях на 21 години, започнал реализацията си като занаятчия, очаквах животът ми да премине на фона на икономическата депресия, която беше в разгара си в началото на 30-те. Милиони хора останаха без работа. Тогава разбрах, че дърводелците могат да практикуват и като преподаватели без да ходят в колеж – добивайки квалификация чрез занаятчийските гилдии. Така че се записах. Преминах съответните курсове и взех първия си изпит, даващ ми правото да преподавам през следващите три години, през което време се очакваше да взема и финалния и да получа статута на учител, завършил колеж. Не бих казал, че въпросната задача представляваше трудност за мен, тъй като бях натрупал различни знания през юношеството си. Доста книги ми бяха минали през ръцете – „Произход на видовете”, „Естествена история на Селборн” от Гилбърт Уайт, „Животът на един овчар” от Хъдсън, „Старият антикварен магазин” от Дикенс. Основният ми проблем беше математиката, но с малко повече усилие успях да се справя и с нея. Започнах работа като странстващ учител из Лестършир – преподавах във всички краища на графството, придвижвайки се с велосипед. Понякога дори тръгвах в 6.30 сутринта, за да успея да стигна до отдалечени места като Ашби-де-ла-Зуче и замъка Донингтън, Шепшед, Хъгълскоут, Козби, Хинкли, Силъбай… списъкът е доста голям. Между другото, изисквах да ми се плащат автобусни билети, за което имах и пълното основание – общата им стойност възлизаше почти на половината ми заплата. След три години бях назначен в ново училище в покрайнините на Лестършир, където животът ми стана много по-лек. Нещо повече, работата толкова много ми допадна, че дори не си и помислях за евентуално повишение. Не виждах по-ползотворна работа от тази да обучавам хилядите момчета, които се изредиха през годините, в дърводелското изкуство. Единствената промяна, която направих, бе да се преместя на същата позиция тук, в Кесуик. А когато станах на 60 години, се чувствах толкова енергичен и дееспособен, че не можех да се примиря с пенсионирането. Работих още три години, след което започнах друга работа в продължение на седем години – развеждах туристически групи, желаещи да изкачат скалистите склонове на Кесуик. В онези дни нямаше такса (днес таксата е пет паунда за обиколка, струва ми се), а групите понякога наброяваха близо седемдесет души. През лятото и есента изминавахме поне 500 мили. По мои преценки, превел съм приблизително хиляда души. Вероятно ликът ми присъства из фотоалбуми в много части на света.

Джордж: Днес ти ставаш точно на 92 години и 104 дни. На какво приписваш този дълъг живот?
Доналд: О, на толкова ли съм? Тази сутрин направих друга сметка, с помощта на моя калкулатор, и изчислих, че съм живял почти 34 хиляди дни, поради което ме обзе странна мисъл. Тъй като така или иначе трябва да умра в следващите няколко години, мислех си, че цели 33 600 пъти съм си лягал да спя нощем и в известен смисъл съм умирал, приемайки винаги, че отново ще се събудя, но ще дойде денят, в който това няма да се случи. Мислех си, какъв върховен триумф би било за някого, живял без бремето на болестите и с напълно чиста пред закона съвест, просто да си легне да спи един ден или една нощ и да не се събуди повече по начина, по който го прави постоянно.

DW2_385
Джордж: Хубаво е, че си живял всички тези хиляди дни, но на какво отдаваш дългия си живот? Дали се дължи на това, че си веган, на правилните родители или е просто късмет?
Доналд: Бих могъл да отговоря по няколко начина, но нека започна с това, че два пъти годишно посещавам един зъболекар в Бангор, Северен Уелс. Живеехме там, грижехме се за моята етърва в продължение на три години и покрай това завързахме приятелски отношения с този зъболекар – който, между другото, е много способен в работата си. Последния път, когато отидох на моя профилактичен преглед, той ме попита дали имам нещо против да попълня един формуляр. Изглежда днешните стоматолози трябва да бъдат много деликатни по отношение на третирането на пациентите, в случай, че това по някакъв начин влиза в противоречие с евентуалните лекарства, които те приемат. А формулярът действително бе дълъг, съдържащ куп въпроси от типа: „Боледували ли сте някога от това, или от онова, или от третото?”, на които аз систематично поставях отметката „не”, докато не достигнах края на списъка. Зъболекарят погледна листа и възкликна: „Ще ми се да имам повече пациенти като теб! Как си го постигнал?” А аз отвърнах: „Ами, дълга история, но преди 57 години се ожених за едно момиче от Уелс и тя ме научи на една тяхна поговорка: Когато всички други тичат, ти остани на място. Изглежда оттогава го прилагам на практика.” Това сякаш частично отговоря на въпроса, гледайки как толкова много хора са завлечени, поне от моя гледна точка, в един самоубийствен водовъртеж. Те са си създали опасни стереотипи, макар и да осъзнават, че ги водят в задънена улица. И аз съм твърдо убеден, че основната причина за смъртността днес в тази и в още ред страни, е именно бавното самоубийство – това, че хората прибягват към онези битови пороци, които те, също както и всеки медицински авторитет, заклеймяват като нещо вредно – цигари, алкохол, нощен живот, разпуснати полови отношения, безсъние, липса на активна физическа дейност… Наскоро направих списък, където изброих дванадесет причини – първите, които ми хрумнаха… „Когато всички други тичат, ти остани на място.” В този смисъл, въпреки че съм пътувал наистина много, основно пеша или с велосипед, аз съм останал на мястото през всички тези години.
Разбира се, всичко друго вероятно произтича от веганизма, тъй като винаги съм считал, че най-голямата грешка на човечеството през цялата документирана история, е желанието да си наложи хищнически модел на мислене, което е в пълен разрез с естествените закони. През далечната 1863 г., Т. Хъксли издава книгата си „Мястото на човека в природата”, в която излага всички различия между човека и месоядните животни и неговите анатомични и физиологични сходства с човекоподобните маймуни. Структурата на нашето тяло и всички онези стомашни сокове, обезпечаващи чудодейния процес на храносмилането, принадлежат на плодоядно същество. Двеста години преди Хъксли, чиито труд е може би един от най-значимите в областта на медицината, Джон Рей изказва почти същите идеи. Така че ние разполагахме с изобилие от убедителни, неоспорими доказателства, върху които да се уповаваме. И въпреки, че през 1944 г., когато малцината пионери все още формирахме облика на това ново движение, се чувствахме като стъпили върху заледено езеро и се питахме дали ледът ще издържи, то днес, поглеждайки събитията през изминалите 60 години, можем уверено да заявим, че всички наши надежди, наставления и амбиции са били оправдани.

(следва продължение)
Трета част от интервюто, „Най-силният човек на света е този,
който може да се изправи сам срещу него”, виж 
ТУК.

Check Also

Колко рискован е арсенът в ориза?

„Като се имат предвид нивата на арсен в ориза, как бихме могли да разберем колко …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *