Приказка за истинските три мечета от живота

Автор: ЕМИЛИЯ ЦАНЕВА
Източник: www.zdravaistoria.com

Имало едно време едно малко мече на име Ели. То живеело с мама Мецана, татко Мецан, леля Меца, чичо Мечо и братовчедите си Алекс и Ваньо. Те били много задружно семейство и живеели весело и безгрижно. Трите малки мечета много обичали да се разхождат заедно из гората, да събират малини и къпини и да си ги хапват сладко-сладко, препичайки се на слънце.
Един ден след поредната разходка в гората Ели, Алекс и Ваньо се върнали вкъщи, но не намерили никоя от големите мечки. Мечетата си помислили, че родителите им просто са отишли някъде на разходка и ще си дойдат скоро, затова седнали под едно голямо дърво да ги изчакат. Чакали, чакали, чакали докато слънцето залязло. Тогава Ели се разплакала и казала: „Защо още ги няма? Искам при мама!” Алекс също се разплакал и казал: „Няма да се върнат. Нещо лошо им се е случило!” Само Ваньо бил спокоен: „Няма страшно, сигурно си играят на криеница! Хайде да легнем да поспим, а като се събудим, те ще са си дошли.” Така и направили.
Слънцето изгряло, мечетата се събудили, но родителите им още ги нямало. Цял ден ги търсили из гората, но така и не ги намерили. Изведнъж усетили непозната миризма и докато разберат какво става, се оказали хванати в мрежите на бракониери. Сложили мечетата в отделни клетки и ги закарали на различни места.
Ели закарали в едно село и я оставили при едно човешко семейство. Вързали я с верига и я оставили да спи в кучешка колибка. Алекс закарали в зоопарк. Ваньо попаднал в малка клетка в един цирк. И така трите мечета започнали своето ново съществуване. Трябвало да забравят за гората, свободата и семейството си.
Ели трябвало да се научи да танцува. Отначало тя не искала и се дърпала, но хората пробили носа й и й закачили вериги, след това я накарали да стъпи на нагорещена ламарина. Когато Ели усетила болката в краката си, тя започнала да ги вдига един след друг сякаш танцува. Това и целяли хората. Ели разбрала, че за да не я боли повече, просто трябва да прави каквото я накарат те. Така започнала да обикаля градове и села с мечкаря, който свирел, а тя танцувала. Ели била много послушна и изпълнявала каквото й казвали хората, но много тъгувала за семейството си. Толкова била самотна, че всяка вечер когато заспивала си представяла как семейството й е при нея. И така милата ни Ели съществувала години наред, докато един прекрасен ден не се появил един мил усмихнат човек, който я отвел от хората, каращи я да танцува.
Алекс трябвало да живее в малка тясна клетка в зоопарка. В сравнение с живота на Ели неговият бил далеч по-добър. Но нямало достатъчно място за разходки, нямало трева, на която да се потъркаляш, нито поточе, в което да се изкъпеш, камо ли приятели, с които да поиграеш. Всичко било просто бетон, а как мечтаел да види скъпата си гора отново! По цял ден се чудел на коя страна да се изтегне, а и минавали някакви хора, които го гледали и му се смеели, подвиквали му, за да се обърне, святкали му в очите с апарати, хвърляли му разни неща, уж за да го нахранят, но всъщност рядко някой от минувачите знаел кое точно става за ядене и кое не. Така Алекс скучаел ден след ден, мечтаейки си отново да види гората. Но един хубав ден се появил един мил усмихнат човек, който го отвел от скуката, подвикващите му хора и бетона.
Ваньо трябвало да се научи да прави циркови номера. Отначало много се противял – та кой иска да кара колело или да прави разни тъпи номера, само защото някой си му е свирнал?! Но хората го биели, слагали му нашийник с бодли и какво ли още не само и само да изпълни номерата. И така Ваньо се принудил да научи цирковите номера и да ги показва пред публиката на цирка заедно с другите животни. Там се запознал с Лъва, Кучето и Тюлена. Те били много мили и му дали съвета да слуша хората. Тогава нямало да го бият, а даже щели да му дават да яде сладкиши. А сладкото, казали му, е нещо много хубаво. И така Ваньо започнал да слуша, а хората започнали да му дават сладкиши. Така се минало доста време, Ваньо слушал и ядял сладкиши, а през нощта тайно плачел за изгубеното си семейство. Докато един ден от многото изядени сладкиши Ваньо не можел да вижда добре и дори не различавал приятелите си. Бъркал Кучето и Лъва! Тогава дошъл един мил усмихнат човек и отвел Ваньо далеч от цирка.
Така един прекрасен слънчев ден трите пораснали мечета се срещнали отново в резервата за кафяви мечки. Не можели да повярват на очите си, че пак са заедно. Усмихнатият мил човек махнал веригите на Ели и излекувал очите на Ваньо. Така трите мечета започнали да водят нормалния за една мечка живот – да обикаля по цял ден из гората и да си търси храна. Те отново си играели по полянките, беряли къпини и малини и били много щастливи заедно.
Един ден едно малко момиченце дошло в резервата и помолило трите мечета да му кажат какво са научили от преживяното.
Ели казала: „Много ме беше страх, че съм сама и семейството ми много ми липсваше. Но ден след ден си повтарях, че скоро отново ще съм с тях и не спрях да вярвам. И ето днес аз отново съм при тях. Не спирай да вярваш в мечтите си!”
Алекс казал: „Много ми липсваше гората и природата. Не ги разбирам тези хора как живеят сред този бетон! Прекарвай колкото можеш повече време на чист въздух сред природата!”
Ваньо казал: „Сладките неща са много вкусни, но въобще не са полезни! Яж повече плодове, отколкото сладкиши и ще си здрав!”
И една поука от нас – животните също изпитват глад, жажда, болка, страх и любов. Те обичат семействата си, боли ги когато някой ги удря, страдат когато нямат вода или подходяща храна. Затова се дръж с тях така, както искаш другите да се държат с теб!