Bulgarian VEG Society
Кърк Хамет е соло-китаристът на американската метъл група Металика и е сочен за един от най-добрите китаристи в света. Хамет е дете на смесен брак между филипинка и ирландски търговец-мореплавател. Научава се да свири на китара на 15-годишна възраст. През 1983 г. е наблюдаван по време на концерт с тогавшната му група Exodus от основателите на Металика Хетфийлд и Улрих Хамет и е поканен да се присъедини към Металика на мястото на изгонения заради злоупотреба с алкохол и наркотици Дейв Мъстейн. От тогава е незаменим член на групата, превръщайки се в идол на поколения млади китаристи.
Кърк и останалите обожават своя басист Клиф Бъртън, който трагично си отива през 1986 г. при автомобилна катастрофа по време на турне в Швеция. За да завършат турнето и под натиска на продуцентите си, членовете на Металика взимат на негово място басистът и техен фен Джейсън Нюстед, който обаче така и не успява да се впише пълноценно в групата, която изживява своеобразна „криза“ в края на 90-те. За да превъзмогне зависимостта си от опиати, Хамет започнал да практикува йога, да сърфира и дори става вегетарианец.
~ по Уикипедия
Из
METALLICA – нещо като… ПРЕРАЖДАНЕ
Автор: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
Източник: сп. Ентусиаст 2/2007, www.magazine.entmedia.net
Февруари 2005 година. В България излиза на DVD познатият на мнозина филм за МЕТАЛИКА с преводното заглавие “МЕТАЛИКА – идоли на сцената” (“METALLICA – Some Kind of Monster” в оригинал), обхващащ периода февруари 2001-ва – декември 2003-та година. Както Кърк отбелязва в интервю след завършването на филма, истински късмет е, че се случва да е филмирано именно времето на най-тежкия им период – когато Джейсън напуска, когато Джеймс постъпва в неназована клиника за лечение от алкохолизъм и други зависимости… Точно от такива моменти има много какво да се научи за живота, какво да се извлече като опитност, какво да послужи като пример на всички – ако, разбира се, главните герои в тях са успели по-напред лично за себе си да направят това.
Много хора вероятно са гледали филма, но също така вероятно и много хора не са. Какво можем да научим от него ли?
Първо – че известни или не, “преуспели” в даден момент или не, хората имат едни и същи дилеми – какъв път да поемат; с какво да се занимават, за да се чувстват добре; как да успеят – да се утвърдят един вид в онова, с което са се заели; как да намерят пътя за разбирателство с отсрещния… (това последното като че ли най-вече е големият проблем на човечеството).
Виждаме чрез филма как Джейсън Нюстед се измъчва от това дали е взел правилното решение като е напуснал групата и колко му е трудно, болезнено дори, откъсването… Виждаме как Ларс се чувства нищожен и пренебрегнат, докато Джеймс се лекува някъде далеч, в умишлено неизвестна и за него дори клиника, а бъдещето на МЕТАЛИКА е мъгляво и под съмнение… Виждаме Кърк – най-спокойно приемащ ставащото и философски настроен, че накрая нещата все някак ще си се наредят… Виждаме отблизо и продуцента на МЕТАЛИКА от “Черния” албум насам – Боб Рок, който не изглежда никак страшен с някакво свое “вредно” влияние над бандата, в което доста е набеждаван – дори е много прозорлив понякога.*
* Например, има един интересен разговор за китарното соло – не става много ясно как, но Ларс и Кърк отварят дебат по този въпрос. Докато се стигне накрая, с добрата намеса на Боб, до обобщението, че не трябва да има правила за “със соло” или такива за “без соло”, нито съобразяване с това какви са новите моди или пък личните им традиции, а всичко да е подчинено на песента и какво на нея точно й пасва. То наистина иронията на “правилата” е, че ако стоим само при тях, може никога да не уловим ДУХА на мига. Както Джеймс през 1997г. с ирония ще отбележи: “Имал съм преди неприятности за това, че съм с дълга коса… сега имам неприятности за това, че съм с къса!”
* * *
Има и среща с Дейв Мъстейн, който не е успял да преодолее разочарованието и обидата си от това, че не остава навремето в състава. В тази връзка вероятно мнозина са се питали и продължават да се питат: а какво би станало, ако Дейв Мъстейн не бе заменен от Кърк Хамет? Трудно можем да знаем това наистина, но едно изглежда сигурно – Кърк даже и да не е по-добър китарист (което е твърде спорен въпрос), то определено има специфичното личностно качество, което да го направи необходим и специално “избран” член на състава – по неведомите пътищата на съдбата, разбира се. Защото без неговия мек, балансиращ характер, спокойствие и философска настройка към света и живота, едва ли процесът на трансформация след напускането на Джейсън щеше да премине така добре и успешно, както се случва на практика. Тези негови черти на характера, освен всичко останало, изглеждат в този критичен момент особено важни. A и по принцип си е било така, както той сам си разказва в интервю след приключването на филма:
“Както споменах преди, сценарий не е имало. Показаното във филма е самата реалност. Много съм горд с това. Наистина е добре да се види, че сега, след края на филма, сме отишли доста напред. Напреднали сме по пътя и вървим във вярната посока. Често се налагаше да заставам между двамата, за да стигнем там, за където сме се напътили. Мисля че това е важна част от историята, за която много хора не знаят и която е значима за отношенията в групата и за оцеляването й, може би.”
Беше ми, впрочем, твърде любопитно да си отбележа също, че макар Джеймс да носи силната душевна близост с едно символно и алегорично възприемане на света*, то Кърк проявява повече интелектуален интерес към осмислянето на подобна светонагласа чрез утвърдените постулати на учения като Будизма, например.
* Веднага мога да дам пример за яснота! След като Джеймс се завръща от рехабилитация, записите по албума продължават на ново място и по този повод той отбелязва: “На различно място сме. Най-малкото аз съм на много различно място сега, в сравнение с онова, на което бях преди, в Пресидио.” – визирайки мисловното и емоционалното си състояние. – Б. а.
* * *
Много забавно беше и едно, споделено от новия басист Роб Трухильо, впечатление от филма. “Хей, какво става?! – казал му недоумяващо негов приятел. – Каква е тази сцена с Джеймс на балета на дъщеря му!” Не му звучало добре, не било редно да го показват така… “Та това е Хетфийлд, за Бога! Човекът-метал, а в тази сцена е някакси…” В тази сцена Хетфийлд е любящият и грижовен съпруг и баща просто, аууу :) Превърнал се е многообещаващо точно в онова, което на него самия много му е липсвало като малък и от което не иска да лиши собствените си деца. “Според мен е красиво – заключава по този повод Робърт. – Истинско е. Той си е точно такъв.” А сам Джеймс коментира тази своя страна:
“Това развенчаване на ореола около имиджа ни… С този филм като че ли се разкривам. Дълго време си носил някакъв етикет, който са ти прикачили – етикетът на човека, който се опълчва срещу обществото, срещу себе си, срещу Бог – срещу всичко значимо въобще… Да пиеш, за да забравиш проблемите, да не се разкриваш пред никого, да се държиш като вълк-единак… И изведнъж да се превърнеш в нещо като… като вълк-баща, защитаващ семейството си; да се види, че обичам живота си такъв, че той е изпълнен с повече смисъл сега. Наистина мисля, че това е нещото, с което бих искал да се гордея. Не с това да съм лидер на “Алкохолика”… Толкова е човешко – да искаш да си по-добър, независимо от това, което те заобикаля, и да успяваш.”
Мдаа… Много е забавно да наблюдаваш и в половината от филма масата им как е отрупана с безчет бутилчици – вода от “минерални извори”! И с много плодове също така. :) Можем да отбележим и като че ли неизбежното присъствие на синхронностите, когато става въпрос за важни, енергетично значими неща.
* * *
Има и един смешен момент с Пепър, който е отседнал за няколко дни у Джеймс, но се притеснявал да не си кажат другите, че Джеймс нещо се опитва да им натрапва като го мъкне с него си всеки ден в студиото и т.н., та както са се събрали накуп – специално за целта даже, им казва: “Ами така де, след като имате това щуро отворено нещо (с психотерапевтичните разговори), защо да не смъкна и аз малко товар от плещите си.” Следва смях в “залата” и пояснение от Джеймс, че на това “отворено нещо” му се вика “комуникация”. :) Комуникацията, на която колкото и да е странно, много малко по принцип сме се научили.
В крайна сметка, за правилно и ползотворно протеклия процес на вътрешна трансформация в групата, ми се струва че говори интересният факт с разменените места между бившия басист Нюстед и новия – Трухильо. Преди да бъде избран и приет като част от състава, Робърт Трухильо свири с Ози, ангажиран е с него, държат там на него… Но все пак го изпращат при Джеймс, Кърк, Ларс… с благослов – освобождават го без да се сърдят и му пожелават успех в новия му път. Тогава, споделя Трухильо, той се е почувствал вече истински свободен да си позволи да се радва на това, което се случва в живота му. След което пък научаваме, че на мястото на Робърт, Ози е взел Джейсън Нюстед. Как да не се усмихнеш на такъв чудесен обрат – направо знаменателен като развитие даже! Онзи, който напуска МЕТАЛИКА – създавайки така предпоставка за замисляне и отваряйки път за назрялата нужда от трансформация – отива на мястото на този, който идва да го замести в състава на групата. И това ако не е въодушевително стечение на обстоятелствата! И то най-вече защото у самия Нюстед със сигурност създава чувството на вътрешно удовлетворение (понеже Ози е истинска класика в жанра, от малкото истински равни по ръст на МЕТАЛИКА), за да не се повтаря случаят с Дейв Мъстейн.
Много ми е симпатична и разноликостта на състава, която особено с идването на Робърт (с неговия индиански изглед) вече съвсем се заформя. Това, разбира се, е въпрос на лични предпочитания, но все пак е доста забележително в случая, защото тяхната разноликост клони към превес на обичайно свързваното с по-интуитивните светонагласи* :)
*Един любопитен епизод, разказван от Боб Рок в документалното DVD “Metallica” (classic albums, 2001) ми се иска точно тук (вече за последно наистина ;)) да вмъкна под линия: “Когато се замислих за продуцирането на МЕТАЛИКА, аз исках да се заема с тях, но неприятното бе, че ми се налагаше да избирам между МЕТАЛИКА и артистичен проект с Бон Джови и Ричи Санборн – едни чудесни приятели. От тази гледна точка беше като да предам приятел и не знаех дали да се заема все пак с тази група. Тогава заминах на почивка със семейството си – с децата и съпругата пътувахме през пустинята. Край Гранд каньона пътувахме сами и изведнъж – този човек край пътя. Беше индианец. Насред тази абсолютна пустош, седнал край пътя и с тениска на Металика на гърба си. Тогава си помислих: “О, Боже, това е знак!” След още сто мили спрях да заредя колата. Влязох в бензиностанцията, за да платя, и чувам МЕТАЛИКА да звучи по радиото. А всички казваха, че те никога не са пускани по радиото – това знаех аз! Тогава взех телефона, набрах моя мениджър и казах, че съжалявам много, но трябва да се заема с това…”
